Шарлейн Харис - Мъртви за света

— Една нощ прекали с алкохола и си развърза езика. Рядко имаме клиенти от Хотшот, но дойдат ли, пият и хич не си поплюват.

— Много интересно. Тогава защо взе участие в операцията по издирването на Джейсън?

— Мисля, че ще е най-добре да го попитаме лично.

— Сега? Не е ли малко късно?

— Защо не? Да не би да имаш някаква по-важна работа?

Добър въпрос. Естествено, че нямах по-важна работа. Исках незабавно да разбера дали онези странни хора имат нещо общо с изчезването на брат ми. Но, честно казано, в известен смисъл се страхувал от истината.

— Якето ти е твърде тънко за това време, Суки — каза Сам, след като видя с какво съм облечена.

— Палтото ми е на химическо чистене — отвърнах. Всъщност така и не ми остана време да го пъхна в сушилнята. Дори забравих да проверя дали петната са изчезнали. Освен това беше ужасно протрито.

— Хм — това беше единственият коментар на Сам, преди да ми заеме дебел зелен пуловер, който да облека под якето си. Качихме се върху неговия пикап, защото снегът вече валеше доста силно, а Сам, като всички мъже, твърдо вярваше, че умее да шофира по заснежени пътища. Макар че лично аз се съмнявах да го е правил някога.

Нощното пътешествие до Хотшот ми се стори безкрайно в непрогледната зимна нощ. Наоколо не се виждаше нищо друго, освен танцуващите пред фаровете снежинки.

— Благодарна съм ти за предложението, но вече започвам да си мисля, че сме луди — обадих се аз по средата на пътя.

— Сложи ли си предпазния колан? — попита той.

— Разбира се.

— Добре — каза той и в колата отново се възцари мълчание.

Колкото и невероятно да ми се струваше, стигнахме до Хотшот, без да се загубим по пътя. В селцето нямаше улични фенери, разбира се, но някои от електрическите стълбове бяха снабдени с аварийни лампи. Виждаха се и къщи, чиито прозорци все още светеха.

— Къде трябва да отидем според теб?

— У Калвин — уверено каза Сам. — Той разполага с най-голяма власт тук.

Спомних си колко се гордееше Калвин с къщата си и ме загриза любопитство да видя как изглежда отвътре. Лампата над входната му врата осветяваше паркирания отпред пикап. След топлия въздух в колата снежната нощ ми се стори като ледена мокра завеса. Почуках на входната врата и след дълга пауза Калвин най-после отвори. На лицето му се изписа приятна изненада. Докато не видя Сам зад гърба ми.

— Заповядайте — хладно каза той и се отдръпна встрани.

Преди да пристъпим прага, любезно изтупахме снега от краката си.

Къщата му изглеждаше скромна, но чиста. Евтини, но грижливо подбрани мебели, снимки в рамки по стените. Направи ми впечатление, че на снимките не се виждаха хора. Само пейзажи и дива природа.

— Лоша нощ сте избрали за дълъг път с кола — отбеляза Калвин.

Положих огромно усилие да запазя спокойствие, макар че изгарях от желание да го уловя за яката на ризата и да започна да крещя в лицето му. Този човек беше владетел. Размерът на кралството му нямаше значение.

— Калвин — започнах аз възможно най-спокойно, — известно ли ти е, че полицията откри отпечатък от лапа на пума на пристана зад къщата на Джейсън? До него имаше и друг отпечатък, от ботуша на брат ми.

— Не — отвърна той след дълга пауза. Забелязах как в погледа му проблесна гневна искра. — Болшинството градски слухове не достигат до нас. А аз през цялото време се чудех защо в спасителния отряд имаше въоръжени мъже, но така и не попитах, защото хората се стараеха да ни избягват. И аз не знам защо. Отпечатък от пума значи…

— Аз едва тази вечер научих каква е… ъм… втората ви природа.

Калвин ме погледна право в очите.

— И смяташ, че някой от нашите хора е виновен за изчезването на брат ти.

Стоях със затаен дъх, без да отмествам поглед от неговия.

— Подозираш, че Кристъл се е ядосала на брат ти и по някакъв начин го е наранила?

— Не — отвърнах.

— Страхуваш ли се от мен?

— Не.

— Фелтън — каза той.

Кимнах.

— Да проверим — отсече той.

И отново излязохме навън, в студената зимна нощ. Ледените снежинки щипеха бузите ми. Слава богу, че якето ми имаше качулка. Препънах се в някакъв захвърлен инструмент или играчка в двора на Фелтън и Сам ме улови за ръката. И докато ние с него крачехме по бетонната пътека, която водеше към верандата на Фелтън, Калвин вече чукаше на вратата.

— Кой е? — чу се отвътре гласът на домакина.

— Отвори — нареди Калвин.

Фелтън позна гласа му и незабавно отвори вратата. Той очевидно не страдаше от манията за чистота на Калвин, а мебелите му бяха нахвърляни безогледно наоколо. В движенията му се забелязваше някаква нечовешка грациозност, която тази вечер се набиваше на очи много повече, отколкото по време на спасителната акция. Имах чувството, че животинската му природа доминираше над човешката и това вероятно се дължеше именно на прекомерните кръвосмешения в този район.