Шарлейн Харис - Мъртви за света

— Да — колебливо отвърнах аз. — Наложи се да останеш известно време тук от съображения за сигурност. Сещаш ли се какво се случи?

— Ходих на някаква среща… с някакви непознати хора — неуверено каза той. — Нали не бъркам? — После изненадано огледа купените от „Уолмарт“ дрехи. — Това пък откъде се взе?

— Наложи се да ти купя дрехи — отвърнах.

— А не се ли наложи да ме облечеш? — попита той и плъзна ръце по гърдите си… и малко по-надолу. После ме дари с типичната за стария Ерик усмивка.

Не помнеше нищо. Ни-щич-ко.

— Не — отвърнах. Паметта ми услужливо ме заля с поредица от кадри: аз и Ерик в банята; на кухненската маса; в леглото.

— Къде е Пам? — попита той.

— Трябва да й се обадиш — казах. — Имаш ли някакви спомени от вчера?

— Вчера имах среща с вещиците.

— Не, това беше преди няколко дни — поклатих глава аз, без да уточнявам броя им. Сърцето ми се сви още повече. — Не си ли спомняш какво стана снощи, след като се прибрахме от Шривпорт? — притиснах го аз с надеждата да запаля искра в мозъка му.

— Скочихме в леглото? — закачливо попита той. — О, Суки, отдаде ли ми се най-накрая? Знаех си, че е само въпрос на време — и ми се ухили.

Не, миличък, снощи разкарахме труп от кухнята.

Аз бях единствената, която знаеше. И дори аз не знаех къде бяха заровени останките на Деби и къде се намираше колата й.

Коленете ми омекнаха и бавно приседнах на ръба на старото ми тясно легло.

— Какво има, Суки? Всичко наред ли е? Какво се е случило снощи? И защо всъщност не помня какво се е случило?

От много приказки полза няма. Всичко е добре, когато свършва добре.

Далече от очите, далече от сърцето. (О, де да беше вярно?)

— Пам трябва да дойде всеки момент — казах аз. — Предпочитам тя да ти обясни всичко.

— А Чоу?

— Не, той няма да дойде, защото снощи загина. Явно над барманите във „Вамптазия“ тегне някаква прокоба.

— Кой го уби? Аз ще отмъстя за него.

— Ти вече го направи.

— Нещо те тревожи, усещам го — каза Ерик. Проницателен както винаги.

— Да, много неща ме тревожат — изведнъж ми се прииска да го прегърна, но това съвсем щеше да усложни нещата. — Освен това си мисля, че ще завали сняг.

— Сняг? Тук? — Ерик грейна от радост като малко дете. — Обожавам снега!

Защо ли не се изненадвах?

— Може да ни затрупа и да си останем сами тук няколко дни, а? — игриво предложи той и вдигна многозначително русите си вежди.

Неволно избухнах в смях. Просто не се стърпях. Какво пък, по-добре да се смея, отколкото да плача. Напоследък и без това само леех сълзи.

— Сякаш някога ще позволиш на времето да те спре да направиш каквото си си намислил — казах аз и се изправих. — Хайде, ела да ти стопля малко кръв.

Имах зад гърба си едва няколко интимни нощи с Ерик, а вече го чувствах толкова близък, че трябваше да се контролирам, за да не изпадна в неловко положение. Докато минавах край него, почти посегнах да разроша косата му; после пък се наведох да го целуна, но се усетих навреме и се престорих, че съм изпуснала нещо на земята.

Половин час по-късно, когато Пам най-после почука на вратата, аз бях готова за работа, а Ерик нервно кръстосваше из стаята.

Той настани заместничката си на диван и незабавно започна да я бомбардира с въпроси. Казах им тихичко, че тръгвам, но никой не ми обърна внимание и аз побързах да се изнижа през задната врата.

В „Мерлот“ нямаше много клиенти. Обстановката изглеждаше доста спокойна, особено след навалицата от свръхсъщества предишната нощ. Прехвърчащите навън снежинки явно бяха накарали повечето редовни клиенти да се приберат по домовете си в трезво състояние. Но имаше и достатъчно смелчаци, които се грижеха двете с Арлийн да не скучаем. Сам ме хвана натясно точно когато товарех подноса си със седем халби бира. Нямаше търпение да узнае подробностите от предишната нощ.

— Ще ти разкажа по-късно — обещах аз и мислено си отбелязах да съкратят част от повествованието.

— Някакви следи от Джейсън? — попита той.

— Не — отвърнах и се почувствах по-тъжна от всякога. Диспечерите в полицията вече се дразнеха, когато чуеха гласа ми по телефона.

Кевин и Кения дойдоха да пийнат по едно след края на дежурството си. Докато им сервирах питиетата (бърбън с кола за него и джин с тоник за нея), Кения се обърна към мен и каза:

— Суки, продължаваме да издирваме брат ти. Съжалявам…

— Знам, че правите всичко възможно — отвърнах. — Огромно благодаря за цялата организация около спасителната операция!