Шарлейн Харис - Мъртви на прага

— Боже мили, Суки! — възкликна той. — Къде си се мотала?

Отдръпнах се назад, неспособна да обеля и дума. Очевидно излъчвах миризма, която ме издаваше, а аз дори не подозирах за това. До гуша ми беше дошло от чувствителните носове на свръхсъществата.

— Навъртала си се около тигър! Къде го намери? — попита той.

— Тигър — повторих аз като в унес.

Вече знаех в какво се превръщаше Куин по пълнолуние.

— Разкажи ми — настоя Сам.

— Не — отсякох аз. — Няма! Кажи какво да правя с Баракудата.

— Нека плати с чек, но само този път. Ако възникне проблем, губи доверието ми завинаги. Така му кажи.

Не му го казах. Приех чека на Баракудата, както и пиянските му благодарности, и ги натиках по местата им.

За капак на всичко, докато се навеждах да вдигна салфетката, хвърлена на пода от някакъв пиян глупак, закачих сребърната си верижка в ъгъла на барплота и тя се скъса. Прибрах я в джоба си и съвсем се вкиснах. Дявол да го вземе! Отвратителен ден, следван от не по-малко отвратителна нощ.

Постарах се да махна на Села за довиждане, когато двамата с Бил си тръгнаха. Той ми остави тлъст бакшиш и аз го натъпках в джоба си с такава ярост, че едва не пробих дупка в плата.

Няколко пъти по време на смяната си чух телефона зад бара да звъни. Докато носех мръсни чаши към кухнята, Чарлз каза:

— Някой непрекъснато звъни и затваря. Много дразнещо.

— Ще се умори и ще престане — успокоих го аз.

Един час по-късно, докато сервирах на Сам кока-кола, помощник-келнерът дотича при мен и ме уведоми, че до служебния вход ме чака някакъв човек.

— А ти какво си правил навън? — скастри го Сам.

— Аз съм пушач, господин Мерлот — смутено отвърна момчето. — В почивката си излязох да изпуша една цигара, защото вампирът каза, че ако запаля вътре, ще ме източи. И тогава се появи онзи мъж, буквално от нищото.

— Как изглежда? — попитах.

— О, ами… възрастен, с черна коса — обясни момчето и сви рамене. Липсваше му наблюдателност. Или дар слово.

— Добре — казах. Имах нужда от кратка почивка. Досещах се кой би могъл да е посетителят и защо ме търсеше около служебния вход. Появата му в бара би предизвикала абсолютен хаос. Сам веднага ме последва с оправданието, че отива до тоалетната. В коридора се разделихме — той влезе в кабинета си, където разполагаше с отделна баня, а аз продължих към изхода. Отворих предпазливо вратата и надникнах навън. И тогава се усмихнах. Мистериозният ми посетител притежаваше физиономия, позната на всички хора по света. С изключение на помощник-келнерите в младежка възраст, очевидно.

— Буба — възкликнах аз. Много симпатичен вампир! Човек не биваше да го нарича с предишното му име, защото изпадаше в паника и вършеше глупости. Приживе Буба се е подвизавал с името… Добре, нека го кажа така — наясно сте със споровете около това дали е жив, или не, защото много хора се кълнат, че са го виждали и след смъртта му. Е, това е обяснението.

Приобщаването му към света на вампирите не преминало много успешно, защото организмът му бил претъпкан с наркотици; но ако не броим предпочитанията му към котешка кръв, Буба се справяше сравнително добре. Вампирската общност не го оставяше без надзор и закрила. Работеше при Ерик като момче за всичко. Лъскавата му черна коса и дългите му бакенбарди винаги изглеждаха безупречно. Тази вечер носеше черно кожено яке, нови сини джинси и карирана риза в черно и сребристо.

— Много добре изглеждаш, Буба — възхитих се аз.

— Ти също, мис Суки — ухили се той.

— Имаш да ми казваш нещо ли?

— Аха. Господин Ерик ме изпрати да ти кажа, че той не е такъв, какъвто изглежда.

— Кой, Буба? — попитах аз, стараейки се да не го стряскам.

— Той е наемен убиец.

Загледах се втренчено в Буба, но не защото очаквах обяснение, а защото се опитвах да разшифровам съобщението. Голяма грешка; Буба започна да се клати от крак на крак, а лицето му доби тревожно изражение. Трябваше да се загледам в стената — щях да имам същите шансове да получа информация, но поне нямаше да плаша Буба.

— Благодаря ти, Буба — казах аз и го потупах по месестото рамо. — Справи се добре.

— Сега мога ли да се върна в Шривпорт?

— Разбира се — отвърнах. Щях просто да се обадя на Ерик и да го попитам защо не използва телефона за толкова важни и спешни съобщения.

— Намерих начин да се промъквам в приюта за животни — гордо обяви Буба.

Едва не хлъцнах от изумление.

— О… страхотно — смотолевих аз, опитвайки се да потисна гаденето.