Йон Линдквист - Покани ме да вляза

Оскар стоеше притиснат в ъгъла, гледаше смразен как останалите побързаха да доплуват или да догазят до края на водата и го оставиха сам вътре.

Учителят… къде е учителят…

Една ръка се вкопчи в косата му. Дръпна я и кожата на скалпа му пламна, главата му отскочи назад към ъгъла. Чу над себе си гласа на Йони:

— Това е брат ми, скапаняко.

Удари главата му няколко пъти и в ушите му плисна вода, а Джими стигна до тях и клекна с ножчето в ръка.

— Здрасти, Оскар.

Оскар глътна повечко вода и се задави. Всяко разтърсване, предизвикано от кашлицата, усилваше болката в главата му, Йони го дърпаше за косата още по-силно. Когато спря да кашля, Джими почука по плочките с острието на ножчето.

— Виж какво мисля. Да си направим едно състезанийце. Кротко, съвсем кротко…

Ножчето мина точно пред челото на Оскар, когато Джими го подаде на Йони и вместо брат си го хвана за косата. Оскар не смееше да помръдне. Той успя да погледне Джими в очите и те му се сториха съвсем безумни. Така изпълнени с омраза, че не можеше да ги гледа.

Главата му бе притисната в ъгъла на басейна. Ръцете му се размахваха безсилно във водата. Нямаше за какво да се хване. Потърси с поглед останалите момчета. Те стояха в отсрещния край на басейна с Мике начело, все още ухилен в очакване. Другите изглеждаха по-скоро уплашени.

Никой нямаше да му помогне.

— Та така… лесно е. Прости правила. Оставаш под водата… пет минути. Ако се справиш, малко ще ти драснем бузата, да речем. Само за спомен. Ако не успееш, тогава… щом се измъкнеш от водата, ще ти избода едното око. Нали? Разбра ли правилата?

Оскар си подаде устата над повърхността. Пръсна вода, когато отвърна:

— … Невъзможно е…

Джими разтърси главата му.

— Това си е твой проблем. Виждаш ли часовника? Почваме след двайсет секунди. Пет минути. Или окото. Възползвай се от момента да подишаш. Десет… девет… осем… седем…

Оскар опита да се оттласне с крака, но му се налагаше да стои на пръсти, та поне главата му да е над водата, а и ръката на Джими, здраво стиснала косата му, правеше всички движения невъзможни.

Ако се изскубна… пет минути…

Беше го правил — просто да опита — и издържаше най-много три. Почти.

— Шест… пет… четири… три…

Учителят. Учителят ще дойде преди…

— Две… едно… нула!

Оскар успя да си поеме едва половин глътка въздух, преди Джими да натисне главата му под водата. Загуби опора и долната част на тялото му бавно изплува нагоре, главата му се притисна към гърдите на сантиметри под водата, черепът му пламна, щом хлорираната вода раздразни драскотини и ранички по кожата му.

Едва ли бе изминала и минута, когато започна да го обзема паника.

Ококори очи и видя само светлосиньо… розова мъгла, която се раздвижваше при опитите му да окаже съпротива с тялото си, макар да не се получаваше, понеже нямаше никаква опора. Краката му ритаха на повърхността и светлосиньото пред очите му се набръчка, начупи се в светлинни вълни.

От устата му се надигнаха мехурчета и той замаха с ръце, понесе се по гръб и прикова очи към бялото, към полюшващите се лъчи на луминесцентните лампи на тавана. Сърцето му удряше като ръка по стъкло на прозорец и когато случайно пое вода през носа, усети в тялото си някакво спокойствие. Сърцето му обаче заби по-бързо, по-упорито, искаше да живее и той пак зарита отчаяно, опитваше да се хване за нещо, а нямаше нищо за хващане.

Главата му бе притисната по-надълбоко. И за свое учудване той си помисли:

По-добре това. Отколкото окото.

След две минути Мике взе адски да се притеснява.

Ама те сякаш… сякаш наистина възнамеряват… Озърна се сред останалите момчета, но никой не изглеждаше особено навит да се намеси, а и той само отрони приглушено:

— Йони… какво, по дяволите…

Не че Йони го чу. Беше коленичил накрай басейна и не помръдваше. Бе насочил ножчето към водата, към начупената бяла фигура, която се движеше там.

Мике погледна към душовете. Защо се бави сега пък учителят? Патрик бе изтичал да го викне, защо не идва?

Мике се изтегли към ъгъла, към тъмната стъклена врата, която водеше към мрака отвън, скръсти ръце на гърдите си.

С периферното зрение сякаш видя нещо да пада от покрива вън. Чу да се чука по стъклената врата, тя чак се разтресе в пантите.

Той се надигна на пръсти, надзърна през прозорчето с обикновено стъкло отгоре и видя малко момиченце. То вдигна лицето си към неговото.

— Кажи: влез!

— К… какво?