Йон Линдквист - Покани ме да вляза

— Аз… малко съм болен.

Мълчание. Оскар чуваше дишането на учителя. Едно. Две. После:

— Оскар. Ако си направил. Или не. Не интересува мен. Ако искаш да говорим, говорим. Ако не искаш, не говорим. Но искам да идваш на тренировка.

— А… защо?

— Защото, Оскар, не можеш да седиш като caracol, как се казва… охлюва. В черупка. Ако не си болен, ще се разболееш. Болен ли си?

— … Да.

— Значи трябват ти физически упражнения. Довечера идваш.

— Ами другите?

— Другите? Какво другите? Ако започнат глупости, казвам фу! — и спират. Но те няма глупости. Защото тренировка.

Оскар не отговори.

— Окей? Идваш?

— Да…

— Добре. До скоро.

Оскар затвори телефона и пак се възцари тишина. Не му се ходеше на тренировка. Но не беше лошо да се види с учителя. Дали да не отиде малко по-рано, може да го уцели там. После да се прибере, преди да започнат.

Учителят нямаше да го освободи, но…

Направи още няколко обиколки из апартамента. Подготви си нещата за тренировката, по-скоро колкото да се намира на работа. Добре, че не беше подпалил и чина на Мике, той може да дойде довечера. Макар че сигурно и неговите неща са съсипани, нали чинът му беше до чина на Йони. Какво ли всъщност е изгоряло?

Кого да попита…

В три часа телефонът пак звънна. Оскар се поколеба дали да вдигне слушалката, но след онази надежда, която изпита при вида на самотния плик, не можеше да не вдигне.

— Ало.

— Привет, Юхан се обажда.

— Здрасти.

— Как е?

— Бива.

— Да се видим ли довечера?

— А… кога?

— Ами… към седем.

— Не, ще ходя на тренировка.

— Хм. Добре. Жалко. Чао.

— Юхан?

— Да?

— Чух, че е имало пожар. В класната стая. Много ли е изгоряло?

— Не. Само няколко чина.

— Нищо повече?

— Ми неее… разни… хартии, такива неща.

— Аха.

— На твоя чин нищо му няма.

— А, добре.

— Ами чао.

— Чао.

Оскар затвори телефона със странно усещане в стомаха. Според него всички знаеха, че е бил той. А по гласа на Юхан не изглеждаше така. Пък и майка му беше казала, че щетите са големи. Е, разбира се, може да е преувеличила.

Оскар избра да повярва на Юхан. Нали е видял с очите си все пак.

— Уф, ама…

Юхан затвори телефона, огледа се безпомощно. Джими поклати глава, издуха дима през прозореца на Йони.

— Това беше най-тъпото нещо, което съм чувал.

Юхан отвърна с жален глас:

— Не е толкова лесно.

Джими се обърна към Йони, който седеше на леглото си и премяташе в пръстите си пискюл от покривалото.

— Какво викаш? Половината ви класна стая е опожарена?

Йони кимна:

— Всички в класа го мразят.

— А ти — Джими пак се обърна към Юхан — какво му каза? „Разни хартии“. И мислиш, че ще се върже?

Юхан засрамен наведе глава.

— Не знаех какво да отговоря. Помислих, че ще заподозре нещо, ако кажа…

— Добре. Стореното — сторено. Сега остава само да се надяваме да дойде.

Юхан погледна Йони и Джими. Очите и на двамата бяха безизразни, зареяни в представи за довечера.

— Какво сте намислили?

Джими се наведе напред на стола, изтръска пепел от ръкава на пуловера си и каза бавно:

— Той изгори. Всичко, което имахме от баща ни. Та какво мислим да правим… Надали трябва да знаеш подробностите. Нали?

Майка му се прибра в пет и половина. Лъжите, недоверието от предишната вечер все още тегнеха между тях като студена мъгла и тя отиде направо в кухнята, задрънча с чиниите ненужно силно. Оскар затвори вратата си. Легна на леглото и се загледа в тавана.

Можеше да отиде. В двора. В мазето. На площада. Да вземе метрото. Но нямаше място… нямаше място, където… нищо.

Чу майка си да вдига слушалката, набра номер с много цифри. Вероятно на татко му.

Оскар потрепери.

Придърпа юргана, седна, опрял глава на стената, слушаше шума от разговора на родителите си. Да можеше да поговори с баща си. Но и това не можеше. Никога нямаше полза.

Оскар се загърна с юргана. Представи си, че е индиански вожд и не го засяга нищо, а майка му все повече повишаваше глас. След малко започна да крещи и индианският вожд падна на леглото, зави се презглава, затисна си ушите.

Толкова е тихо в главата ми. Това е… вселената.

Представи си, че точиците, чертичките, цветовете в очите му са планети, далечни слънчеви системи, през които се носеше. Каца върху комети, лети с тях, скача и се рее волно в пространството, докато юрганът му бе издърпан и той отвори очи.

Майка му. Разкривени устни. Гласът й, насечено стакато: