Йон Линдквист - Покани ме да вляза

Той стана, облече се и влезе във входа на Ели. Вратата на апартамента беше запечатана. Докато стоеше и я гледаше, по стълбите се зададе полицай. Но за него той беше просто любопитно съседско момче.

Щом навън се смрачи, Оскар свали кашоните в мазето и ги покри със стар килим. После щеше да реши какво да прави с тях. Ако крадец се вмъкнеше в мазето им, със сигурност щеше да се зарадва.

Дълго седя в мрака долу, мислеше за Ели, за Томи, за онзи. Ели му разказа всичко — не бе искал така да стане.

Но Томи беше жив. Щеше да се оправи. Майка му бе разказала на неговата майка — утре го изписват.

Утре.

Утре Оскар отново щеше да отиде на училище.

При Йони, Томас, при…

Май ще трябва да му опресним уменията.

Студените корави пръсти на Йони, стиснали бузите му. За да отворят насила устата му.

Квичи като прасе.

Оскар сключи ръце, подпря лицето си на тях, загледа се в малкото възвишение, което образуваше килимът върху кашончетата. Стана, отметна го и отвори кашона с парите.

Хилядарки, стотачки в безпорядък и няколко пачки. Бръкна, извади едната пластмасова бутилка. После се качи в апартамента и взе кибрит.

Самотен прожектор пръскаше студена бяла светлина в двора на училището. Извън светлия му кръг се виждаха очертанията на спортната площадка. Масите за пинг-понг, толкова напукани, че на тях можеше да се играе само с топки за тенис, бяха затрупани с кишав сняг.

Няколко прозореца в училищната сграда светеха. Вечерни курсове. Заради тях беше отворен един от страничните входове.

Намери пътя до класната си стая през тъмните коридори. Постоя малко, загледан в чиновете. Сега, вечерта, стаята изглеждаше необикновена: сякаш беззвучно шепнещи призраци я използваха за своето обучение, каквото и да включваше то.

Отиде до чина на Йони, отвори капака и го заля отвътре със спирт. Чина на Томас също. За миг се спря пред чина на Мике. Отказа се. После отиде да седне на своя чин. Докато спиртът попие. Както се прави за разпалване на грил.

Аз съм призрак. Ууу… ууу…

Отвори капака на чина си, извади „Подпалвачката“, усмихна се на заглавието и я прибра в чантата си. Тетрадката, в която беше преписал един любим разказ. Любимата химикалка. Събра всичко в чантата. После стана, обиколи класната стая и се наслади на спокойствието. Да е сам тук.

Когато пак вдигна капака на чина на Йони, вътре миришеше на спирт. Той извади кибрита.

Не, чакай…

Отиде да вземе две големи дървени линии от полицата най-отзад. Подпря капака на чина с едната, а с другата и на чина на Томас. Иначе огънят щеше да угасне веднага щом го затвори.

Две гладни праисторически животни, зинали за храна. Дракони.

Той запали клечка, почака да се разпали. После я пусна.

Тя падна, жълта капка от ръката му, и…

ДУФФФ!

Мамк…

Очите му запариха, когато от чина се стрелна лилава опашка на комета и близна лицето му. Той отстъпи назад, мислеше, че ще гори като… като въглените за грил, но чинът направо се взриви, превърна се в огромен огън, който лумна към тавана.

Светлината танцуваше, трептеше по стените на класната стая, а гирляндата от големи хартиени букви, висяща над чина на Йони, се скъса и падна на пода със запалени P и Q. Другият й край се залюля в широка дъга, пламъците се отрониха над чина на Томи и той веднага пламна със същия:

ДУФФФ! — сух гръм, а Оскар изхвърча навън, чантата му се блъскаше в бедрото.

Ами ако цялото училище…

Звънецът зазвъня, когато беше в края на коридора. Сградата се изпълни с метален звън и чак по стълбите Оскар се сети, че това беше противопожарната аларма.

Навън, в двора, звънецът гневно зовеше несъществуващите ученици, събираше училищните призраци и последва Оскар по пътя за вкъщи.

Той се успокои чак когато стигна до стария магазин „Консум“ и звънецът вече не се чуваше. Продължи и спокойно се прибра.

В огледалото в банята видя, че миглите му бяха с обгорени връхчета. Прекара пръсти и опърленото се изрони.

Вкъщи вместо на училище. Главоболие. В девет часа звънна телефонът. Той не вдигна. По обед видя Томи и майка му да минават под прозореца. Томи вървеше леко приведен, бавно. Като стар човек. Оскар се наведе под перваза, докато отминат.

Телефонът звънеше на всеки час. Накрая вдигна, в дванайсет часа.

— Ало.

— Здравей. Обажда се Бертил Сванберг и както знаеш, съм директор на училището, в което си…

Той затвори. Пак зазвъня. Остана така известно време, загледан в звънящия телефон, представи си как директорът седи в карираното си сако и барабани с пръсти, прави гримаси. После се облече и слезе в мазето.