Йон Линдквист - Покани ме да вляза

— Така. Сега татко ти ми разказа… че в събота… че ти… къде беше? А? Къде беше? Можеш ли да ми отговориш?

И пак дръпна юргана. На шията й се изду дебела жила.

— Повече няма да ходиш там. Никога. Чуваш ли? Защо не си ми казал нищо? Ама… какъв негодник! Такива не трябва да имат деца. Няма да те види повече. Да си седи там и да се налива колкото си ще. Чуваш ли ме? Нямаме нужда от него. Толкова съм…

Майка му се извърна рязко, тресна вратата, та чак стените потрепериха. Оскар пак я чу да набира бързо дългия номер, изруга, когато изпусна една цифра, започна отначало. Няколко секунди след като бе набрала и последната, се разкрещя отново.

Оскар изпълзя от юргана, взе торбата си за тренировка и излезе в коридора, където майка му бе толкова заета да крещи на баща му, че не го забеляза как си нахлузи обущата и се запъти към вратата, без да ги завърже.

Видя го едва когато беше вече на стълбищната площадка.

— Ей! Къде си тръгнал?

Оскар затръшна вратата и хукна надолу по стълбите, а навън продължи да тича към басейна с хлопащите обуща.

— Рогер, Пребе…

Джими посочи с пластмасовата вилица двамата, които излязоха от метрото. Хапката салата от скариди, която Йони тъкмо бе изял, му заседна и той запреглъща усилено, за да не се задави. Погледна въпросително брат си, но вниманието на Джими бе насочено към двамата, дето се довлякоха до будката за хотдог и ги поздравиха.

Рогер беше кльощав, с дълга рядка коса, носеше кожено яке. Кожата на лицето му бе надупчена от стотици кратерчета и изглеждаше като умаляла, толкова беше опъната на костите, а очите му сякаш бяха неестествено големи.

Пребе беше с дънково яке с отрязани ръкави, а под него — тениска и нищо повече, макар да бе едва няколко градуса над нулата. Здравеняк. Едър, с късо подстригана коса. Като разплут бивш десантник.

Джими им каза нещо, посочи и те се запътиха към трафопоста над тунела на метрото. Йони прошепна:

— Защо идват и те?

— За да помогнат, разбира се.

— Има ли нужда?

Джими изсумтя и поклати глава, сякаш Йони нямаше представа как стават тези работи.

— Ами даскалът?

— Авила?

— Да. Да не си въобразяваш, че просто ще гледа как се изтърсваме там ей така?…

Йони нямаше отговор на този въпрос, затова последва брат си зад ниската тухлена къщичка. Рогер и Пребе стояха там с ръце в джобовете и потропваха с крака. Джими извади от джоба на якето си сребриста табакера, отвори я да почерпи.

Рогер заразглежда шестте свити на ръка цигари.

— Навитички и готови, благодарим… — и взе най-дебелата с тънките си пръсти.

Пребе направи физиономия, с която заприлича на старчетата на балкона в „Мъпетите“.

— Не струват, като престоят.

Джими го подкани с табакерата:

— Стига хленчи като бабичка. Направих ги преди час. И не е от оня марокански боклук, дето ти го пушиш. Това е истинска стока.

Пребе изпухтя и си взе, припали от Рогер.

Йони погледна брат си. Лицето на Джими рязко се очертаваше на светлината откъм перона. Възхищаваше му се. Кой знае дали той самият някога щеше да стане човек, който да нарече такъв като Пребе „бабичка“.

Джими също си взе цигара, запали. Пресуканата хартия полека-лека се разгоря, той дръпна по-силно и Йони усети сладникавата миризма, която винаги лъхаше от дрехите на брат му.

Попушиха в мълчание. После Рогер подаде цигарата си на Йони.

— Няма ли да си дръпнеш?

И Йони тъкмо понечи да я вземе, но Джими удари Рогер по рамото.

— Идиот! Да не искаш да стане като теб?

— Толкова по-добре!

— За теб може би. Не и за него.

Рогер сви рамене и си прибра фаса.

Когато си изпушиха цигарите, часът беше шест и половина. Джими заговори, при това с преувеличено учленяване, сякаш всяка дума, която излизаше от устата му, беше чудновато изваяние.

— Окей. Това тука е Йони. Брат ми.

Рогер и Пребе кимнаха потвърдително. Джими стисна брадичката на Йони с леко непохватно движение, извъртя главата му в профил към другите двама.

— Вижте му ухото. Оня го направи. Същият, дето… ще се погрижим за него.

Рогер пристъпи напред, вгледа се в ухото на Йони, премлясна.

— Мамка му! Добре те е подредил.

— Не съм те питал… за експертното ти мнение. Слушайте сега. Ето какво…

Вратите с решетки между тухлените стени в коридора бяха отключени. Дам-дум, потупваха обувките на Оскар на път към вратата за басейна, той я отвори. Влажна топлина лъхна в лицето му, а в студения коридор нахлу облак пара. Той побърза да влезе и да затвори вратата.