Йон Линдквист - Покани ме да вляза

Седна, извади бялата дървена кутийка, където блещукаха стотиците парченца на стъкленото яйце. Ели бе взел само няколко хилядарки и кубчето. Затвори кашона с главоблъсканиците, отвори другия, разбърка шумолящите банкноти. Взе една шепа, хвърли ги на пода. Пъхна ги в джобовете си. Заизважда ги една по една, игра си на „момчето със златните панталони“, докато му омръзна. В краката му се валяха дванайсет намачкани хилядарки и седем стотачки.

Събра хилядарките и ги сгъна. Прибра стотачките в кашона, затвори го. Качи се в апартамента, намери бял плик за писма, в него пъхна банкнотите. Остана с плика в ръка да помисли как да постъпи. Не искаше да пише: някой можеше да разпознае почерка му.

Телефонът зазвъня.

Стига. Няма ме, не разбрахте ли!

Някой държеше да поговори с него. Някой искаше да го пита дали осъзнава какво е извършил. Осъзнаваше го напълно. Йони и Томас също са осъзнали. И са съвсем наясно. Няма нищо за обсъждане.

Отиде до бюрото си, извади самозалепващите букви. В средата на плика залепи едно T и едно O. Първото M се лепна накриво, но второто стана добре. Както и Y-to в края.

Когато отвори входа на Томи с плика в джоба на якето, изпитваше по-силен страх, отколкото в училище снощи. Предпазливо и с разтуптяно сърце мушна плика в пощата на Томи безшумно, да не го чуе никой, никой да не дойде до вратата или пък да погледне през прозореца.

Никой не се появи и Оскар се почувства по-добре, когато се върна у дома. За миг. После пак го обзе странното усещане.

Мястото ми не е тук.

В три часа се прибра майка му, няколко часа по-рано от обичайното време. Оскар седеше в хола и слушаше плочата на „Викингите“. Тя влезе, вдигна иглата и изключи грамофона. По лицето й позна, че знае.

— Как си?

— Не особено добре.

— Аха… — тя въздъхна, седна на дивана. — Директорът ми се обади. В работата. Каза, че… снощи е имало пожар. В училището.

— А? Изгоряло ли е?

— Не, но… — тя помълча, втренчена в килима. После вдигна очи към него. — Оскар. Ти ли беше?

Той я погледна право в очите и отвърна:

— Не.

Пауза.

— Добре… Но щетите са големи, а чиновете на Йони и Томас… оттам е започнал.

— Аха.

— И те явно са съвсем сигурни, че… че си бил ти.

— Само дето не съм аз.

Майка му остана на дивана, дишаше през носа. Седяха на метър един от друг, на безкрайно разстояние.

— Искат да говорят с теб.

— Аз не искам да говоря с тях.

Очертаваше се дълга вечер. И нищо интересно по телевизията.

През нощта Оскар не можа да спи. Стана от леглото, отиде на пръсти до прозореца. Стори му се, че долу на катерушката има някой. Естествено, беше просто внушение. Обаче продължи да се взира в сянката на площадката, докато клепачите му натежаха.

Но пак не можа да заспи, когато си легна. Почука леко по стената. Никакъв отговор. Само сухият звук от почукването на неговите пръсти, на кокалчетата му по бетона — почукване на заключена завинаги врата.

Сутринта Оскар повърна и се наложи да остане вкъщи още един ден. Макар да беше спал само няколко часа тази нощ, не можа да си легне. Някакво безпокойство го караше да обикаля из апартамента. Вземаше разни неща, поглеждаше ги, оставяше ги на местата им.

Сякаш трябваше да направи нещо. Задължително. Но не можеше да разбере какво .

За момента си мислеше, че е това, когато подпали чиновете на Йони и Томас. После реши, че е това, когато пусна парите на Томи. Но не беше. Беше нещо друго.

Сякаш голямо театрално представление беше свършило и той минаваше по празната тъмна сцена да почисти разни неща. А имаше да прави нещо друго…

Но какво?

Пощата дойде в единайсет — едно-единствено писмо. Сърцето му направи салто в гърдите, щом го вдигна и го погледна.

Беше за майка му. В горния десен ъгъл имаше печат „Училищна администрация Южен Енгбю“. Накъса го, без да го отваря, хвърли парчетата в тоалетната. Съжали. Но беше късно. Не му пукаше какво пише, но си навличаше повече проблеми, като се месеше по този начин, вместо просто да не прави нищо.

Не че имаше някакво значение.

Съблече се, сложи си хавлията. Застана пред огледалото в хола, огледа се. Представи си, че е друг. Наведе се напред да целуне огледалото. В момента, в който устните му докоснаха студеното стъкло, телефонът звънна. Той вдигна, без да мисли.

— Да.

— Оскар?

— Да.

— Здравей, Фернандо е.

— Моля?

— Ъъ, Авила. Господин Авила.

— А, да. Добър ден.

— Само исках да проверя… идваш на тренировка довечера?