Стивън Кинг - Страшни сънища за продан- 1 част

Усмихват се един на друг. Въпреки че Фил е бил женен три пъти (и е направил пет деца), а зад гърба на Полин са два брака (тя няма деца, но за сметка на това е имала купища любовници и от двата пола), помежду им още има чувства. При това доста силни. Фил хем изпитва изненада, хем не се учудва. На неговата възраст — годинките му са доста, но още не е с единия крак в гроба — вземаш каквото ти падне и се радваш, че ти е излязъл късметът. Целта на пътуването им е Фестивалът на поезията, организиран от филиала на Мейнския университет в Ороно, и макар възнаграждението за участието им да е доста скромно, все пак сумата не е за пренебрегване. Фил има право на служебни разходи, затова се изръси за кадилак от бюрото на „Херц“ на аерогарата в Портланд, където посрещна Полин. Тя се изкиска, като видя кадилака, и заяви че открай време е знаела истината — Фил е хипи менте, — само че в тонът ѝ нямаше и капчица злоба. Може да не беше хипар, но пък беше бунтар по душа и тя много добре знаеше, че няма втори като него. А той знаеше, че въпреки болежките в старите ѝ кокали пътуването с кадилака ѝ харесва.

А сега — пикник. Разбира се, по-късно щяха да им поднесат вечеря в една от студентските столови — задължителната за тези „заведения“ поизстинала порция загадъчно месо, полято със сос. Може да е пилешко или някаква риба — почти винаги е трудно да се разбере. Полин си има название за тази храна — „бежова гнус“. Вечерята за гостуващите поети неизменно се вписва в остроумното определение, освен това ще я сервират чак в осем. Заедно с евтино бяло вино, несъмнено създадено с цел остъргване на червата и стомасите на бивши алкохолици като тях двамата. Храната на импровизирания пикник е много по-вкусна, чаят с лед — освежаващ. Фил стига дотам, че дори си представя как след като се нахранят, ще хване за ръка Полин, ще я отведе сред високата трева зад тоалетните като в онази стара песен на Ван Морисън „Момичето с кафявите очи“ и…

Да, бе. Възрастни поети, чието либидо вече е зациклило на първа предавка, не бива да рискуват и да станат за посмешище. Отнася се най-вече за поети, врели и кипели в живота и опитали всичките му сладости, които си дават сметка, че всеки пореден опит почти сигурно е обречен на провал и че може да им е последен. „Освен това — казва си Фил — вече прекарах два инфаркта. Бог знае как е тя.“

Полин си мисли: „Не и след като се натъпкахме със сандвичи и с картофена салата, плюс яйчен пай. Но… може би довечера. Твърде е възможно“. Усмихва се на Фил и изважда от кошницата още нещо. Вестник „Ню Йорк Таймс“, купен от същия магазин в Огъста, от който тя се снабди с всичко за пикника, включително с карираната покривка и с бутилката със студен чай. Също като навремето хвърлят ези-тура за раздела „Изкуства и свободно време“. Фил, на чиято книга „Слонове в пламъци“ през 1970 беше присъдена Националната награда за литература, винаги избираше тура и печелеше много по-често, отколкото би трябвало. Днес избира ези… и отново печели.

— Ах, ти, тарикат такъв! — възкликва Полин и му подава страниците.

Хранят се. Четат вестника, който са си поделили. По едно време Полин поднася към устата си поредната хапка от картофената салата, но се спира и заявява:

— Още те обичам, дърт мошенико.

Фил се усмихва. Вятърът развява косата му, напомняща пух от глухарче. Лъскавият му скалп се провижда през нея. Вече не е някогашният наперен младеж от Бруклин, широкоплещест като докер (и цапнат в устата като всички пристанищни хамали), но Полин още вижда в него нещо от онзи млад човек, изпълнен с гняв и отчаяние, но винаги готов да им се надсмее.

— И аз те обичам, Поли — промърморва той.

— С теб сме две дърти откачалки — обявява Полин и прихва. Навремето тя прави секс почти едновременно с кралска особа и с кинозвезда на една тераса под звучащата от грамофона песен „Меги Мей“, изпълнявана на френски от Род Стюарт. Сега жената, която литературен критик от „Ню Йорк Таймс“ беше нарекъл „най-великата съвременна американска поетеса“, се свира в евтино апартаментче в Куинс. — Изнасяме поетични рецитали в задръстени градчета срещу позорни хонорари и си устройваме пикник до крайпътна тоалетна.

— Грешиш. Ние сме още младежи, bébé .

— За какво говориш?

— Погледни. — Той ѝ подава първата страница от раздела за изкуства. Полин я взима и вижда снимка на широко усмихнат кльощав и сбръчкан възрастен човек със сламена шапка.

Когато навършат деветдесет и пет (ако изобщо достигнат тази възраст) повечето писатели отдавна са престанали да творят. Не и Херман Уок, автор на прочутите романи „Бунтът на «Кейн» “(1951) и „Марджъри Морнингстар“ (1955).