Стивън Кинг - Страшни сънища за продан- 1 част

— В края на месеца затварят пързалката — прошепва Джазмин и отново посяга към бутилката.

— О, не!

— О, да! — Джазмин се взира в предното стъкло, сякаш хипнотизирана от пътя, разстилащ се пред тях като топ сиво платно. — Джак най-после фалира, ама още от миналата година беше ясно накъде вървят нещата. Така или иначе ще загубя деветдесетте долара, дето ги взимам всяка седмица — добавя и отпива от брендито. Мъничката Дилайт на скута ѝ се размърдва и отново заспива, пъхнала палеца в устата си „Където — мисли си Бренда — след някоя и друга година хлапак като Майк Хигинс ще поиска да си пъхне оная работа. И тя сигурно ще му позволи. Аз позволявах. Също и Джаз. Така е, откакто свят светува“.

Зад тях принцеса Фиона казва нещо смешно, но нито едно дете не се засмива. Хлапетата вече задрямват, дори Еди и Фреди — момченцата с имена на герои от ситком.

— Светът е гаден… сив — изтърсва Бренда и се изненадва — не е знаела, че ще го каже на глас.

Приятелката ѝ слисано я поглежда:

— Естествено. Май най-после започваш да вдяваш.

— Подай ми брендито — промърморва Бренда. Отпива още малко от бутилката и я връща. — Край, писна ми!

Джазмин накланя глава и палаво се усмихва — също както навремето в клас през петъчните следобеди. Усмивката е в разрез със сълзите, стичащи се от зачервените ѝ очи и лъщящи по лицето ѝ.

— Сигурна ли си?

Бренда не отговаря, само настъпва още по-силно газта. Сега дигиталният спидометър показва 80.

Внезапно я обзема свян, страхува се да чуе своите слова, изречени от Фил — сигурно ще са гръмки, но неистински като онези бури, при които небето трещи, но дъждовните капки се изпаряват, преди да стигнат земята. Само че е забравила разликата между начина му на говорене пред публиката (бомбастичен и малко мелодраматичен като на адвокат от някой филм, произнасящ заключителната си реч пред съдебните заседатели) и когато е в компанията на един-двама приятели (и не е пил алкохол). Сега гласът му е потих, по-мил и на нея ѝ е приятно да слуша как той чете стиховете ѝ. Всъщност изпитва нещо повече от удоволствие — чувства благодарност, защото прочетени от него, стиховете ѝ се струват много по-хубави.

Фил оставя листа хартия. Полин се взира в него — усмихва се леко, но е и малко притеснена. Той кимва:

— Хубаво е, скъпа. Прекрасно! А сега е твой ред.

Полин отваря бележника му, намира стихотворението, което според нея е последното, и прелиства четири-пет страници — небрежно изписани, със задрасквания — знак, че са чернови. Знае как работи някогашният ѝ любовник и продължава да прелиства бележника, докато стига до прегледно написан текст. Показва го на Фил. Той кимва, обръща се и се заглежда в магистралата. Хубаво им е тук, приятно е да са заедно и мъничко да флиртуват, но скоро трябва да потеглят отново. Не бива да закъсняват.

Зърва яркочервен ван, който се движи твърде бързо.

Полин започва да чете.

„Ама разбира се — казва си. — Точно така. Ден на благодарността за малоумни.“

Фреди ще постъпи в армията и също като Томи, брата на Джазмин, ще воюва в далечни страни. Еди и Труф, синовете на Джази, ще последват примера му. Ще си купят мощни коли, когато (и ако) се върнат у дома, стига дотогава петролните кладенци да не са пресъхнали. А момичетата? Ще си хванат гаджета, които ще им отнемат девствеността, докато по телевизора върви глупаво състезание. Ще повярват на обещанията на момчетата, че „ще го извадят навреме“. Ще народят цяла сюрия деца, ще пържат месо за вечеря и ще напълнеят като самата нея и като Джази. Ще пушат по малко трева и ще се тъпчат с евтин сладолед от „Уолмарт“. Може би само съдбата на Роуз Елън ще е различна. Тя не е наред с главата. Дори в осми клас лигите пак ще ѝ текат по брадичката. Седемте деца ще имат седемнайсет отрочета, които ще се сдобият със седемдесет наследници, които пък ще имат сто деца. Бренда си представя бъдещето като парад на тътрещи се дебили: някои са с прокъсани джинси, през които се вижда бельото им, други — с тениски с емблемите на хевиметъл групи, трети — с мърляви униформи на сервитьорки, четвърти носят ластични панталони, купени от „Кеймарт“, и с етикети „Произведено в Парагвай“, пришити от вътрешната страна на седалищата. Представя си грамадната им купчина играчки „Фишър Прайс“, които по-късно ще бъдат пробутвани на гаражни разпродажби (откъдето са били купени преди време). Някогашните деца ще купуват стоките, рекламирани по телевизията, ще си опустошават кредитните карти, както тя опустоши своята… и както ще я опустошава и в бъдеше, защото знае, че печалбата от лотарията е била щастлива случайност. Щастлива ли? Всъщност е гавра на съдбата. Животът е ръждясал тас за кола, захвърлен в крайпътната канавка, и продължава. Тя никога повече няма да се чувства като в кабината на реактивен изтребител. Край на фантазиите. Корабът потъва, няма спасителни лодки, нито камера, заснемаща случващото се с нея. Това е реалност, а не риалити шоу.