Стивън Кинг - Страшни сънища за продан- 1 част

Напоследък татко е станал клептоман. Санитарите, медицинските сестри и лекарите намират всевъзможни вещи в стаята му: вази, пластмасови прибори от трапезарията, дистанционното за телевизора в общата зала. Веднъж Хосе откри под татковия креват кутия за пури „Ел Продукто“, пълна с парченца от различни пъзели и осемдесет или деветдесет карти за игра. Татко не може да обясни на никого, включително на сина си, защо задига тези предмети и обикновено отрича, че изобщо ги е взимал. Един път каза на Сандерсън, че Гъндерсън се стреми да му създава неприятности.

— Гънтън ли имаш предвид, татко? — попита Сандерсън.

Баща му махна с костеливата си, разкривена ръка.

— Тоя тип само гледа къде да си го навре. Дай му на него да тича подир фустите и нищо друго.

Но фазата на клептомания явно отшумява — поне така твърди Хосе, — а тази неделя баща му е достатъчно спокоен. Не е от ясните му дни, но не е и от лошите. Подходящ ден за „Апълбийс“ и ако се наобядват, без баща му да се напикае, всичко ще бъде наред. Има памперс, но миризмата няма как да се скрие. По тази причина Сандерсън винаги избира маса в някой ъгъл. Не е проблем: обядват в два часа, а дотогава повечето хора са се разотишли по домовете си и гледат бейзбол или футбол по телевизора.

— Кой си ти ? — пита го баща му в колата. Денят е слънчев, но мразовит. С огромните си слънчеви очила и вълнено палто много прилича на чичо Джуниър, стария гангстер от „Семейство Сопрано“.

— Аз съм Дъги — отвръща Сандерсън. — Твоят син.

— Помня Дъги — казва баща му, — но той умря.

— Не, татко, нееее. Реджи умря. Той… — Сандерсън замлъква, чакайки баща му да довърши вместо него. Баща му обаче няма такива намерения. — Беше нещастен случай.

— Бил е пиян, нали? — пита баща му. Болката е силна дори след толкова години. Ето я лошата новина, свързана със заболяването на баща му: неволно, с някоя случайна дума или жест, той е способен да причини жестоко страдание.

— Не — отговаря Сандерсън, — пиян беше хлапакът, който го блъсна. И който се отърва с няколко драскотини.

Хлапакът вече е над петдесетгодишен и слепоочията му сигурно са посребрени. Сандерсън се надява, че тази възрастна версия на младежа, който уби брат му, има сколиоза; че жена му е умряла от рак на яйчниците; че след изкарана заушка е останал сляп и стерилен — но вероятно е жив и здрав. Възможно е да държи бакалия някъде. Възможно е — не дай Боже! — дори да управлява ресторант на „Апълбийс“. Защо не? Беше на шестнайсет. Много вода изтече от тогава. Непълнолетен. Младежка непредпазливост. Досието му е запечатано. А Реджи? Също е запечатан. Кости в костюм под надгробния камък в Мишън Хил. Някои дни Сандерсън даже не си спомня как изглеждаше.

— Навремето ние с Дъги се правехме на Батман и Робин — казва баща му. — Това беше любимата му игра.

Спират на червено на кръстовището на Комърс Уей и Еърлайн Роуд, където скоро ще се случи инцидент. Сандерсън поглежда баща си и се усмихва.

— Да, татко, браво! Една година даже се маскирахме така за Хелоуин, спомняш ли си? Аз те навих: Кръстоносеца с наметалото и Момчето чудо.

Баща му поглежда през предното стъкло на субаруто, без да каже думица. За какво ли си мисли? Или мисълта му се е сплескала до носеща честота? Понякога Сандерсън си представя звука на тази честота: ммммммммм. Като бръмченето на старата изпитателна таблица преди навлизането на кабелната и сателитната телевизия.

Сандерсън полага длан върху тънката ръка на баща си и приятелски я стиска през палтото.

— Ти беше пиян като мотика и мама побесня, но аз се забавлявах. Това беше най-хубавият ми Хелоуин.

— Никога не съм близвал алкохол пред жена си — заявява баща му.

„Не — помисля си Сандерсън, когато светва зелено. — Не и след като тя те отучи.“

— Да ти помогна ли с менюто, татко?

— Мога да чета — сопва се баща му. Вече не може да чете, но в техния ъгъл е достатъчно светло, за да разглежда картинките — дори и с гангстерските си слънчеви очила. Освен това Сандерсън знае какво ще си поръча.

Сервитьорът им поднася чай с лед и баща му казва, че си е избрал шницел от кайма, средно изпечен.

— Искам го розов, не кървав — уточнява той. — Ако е кървав, ще го върна.

— Както обичайно — кимва сервитьорът.

Баща му го поглежда подозрително.

— Зелен фасул или зелева салата?

Баща му изсумтява:

— Шегувате ли се? Всичкият онзи фасул изгни. Онази година човек не можеше да продаде дори най-проста брошка, камо ли истинско бижу.