Стивън Кинг - Страшни сънища за продан- 1 част

Преди около шест години на оживено кръстовище в Сарасота видях инцидент, който едва не прерасна в тежка катастрофа. Един каубой опита да се престрои с пикапа си — качен върху гуми като на трактор — за ляв завой, само че платното беше вече окупирано от друг такъв пикап. Шофьорът, в чието пространство навлязоха опасно, наду клаксона, последва скърцане на спирачки и двете лочещи бензин чудовища се озоваха на сантиметри едно от друго. Мъжът свали стъклото си и вдигна пръст към синьото небе на Флорида в поздрав, американски като бейзбола. Каубоят, който едва не го удари, отвърна на поздрава и се потупа по гърдите като Тарзан — вероятно питаше „Искаш ли да се разберем по мъжки?“. Тогава светофарът светна зелено, другите шофьори започнаха да бибипкат и двамата си продължиха по пътя, без да се стигне до физическа саморазправа.

Случаят ме накара да се замисля как биха се развили нещата, ако тези здравеняци бяха слезли от едрогабаритните си возила и бяха започнали да се млатят направо на Тамиами Трейл. Такъв сценарий не бе изключен — агресията по пътищата е обичайно явление. За съжаление „обичайно явление“ не е формулата за добър разказ. Но не забравих разминалия се на косъм сблъсък. Това беше чашка без дръжка.

Преди година, година и нещо, докато обядвахме в „Апълбийс“ с жена ми, видях около петдесетгодишен мъж да реже на малки хапки шницела на един старец. Режеше внимателно, а през това време старецът апатично се взираше в една точка над главата му. По някое време възрастният мъж осъзна къде се намира и се опита да вземе ножа и вилицата си — очевидно за да нареже сам шницела си от кайма. По-младият мъж усмихнато поклати глава. Възрастният господин остави приборите и продължи да гледа отнесено. Реших, че са баща и син, и ето на: появи се дръжка за чашката ми с агресията по пътищата.

Сандерсън ходи при баща си два пъти седмично. В сряда вечер, след като затвори бижутерийния магазин, който родителите му бяха открили преди много време, изминава с колата си петте километра до „Куку и Хахо“ и двамата се виждат — обикновено в общата зала. Ако татко има лош ден, го посещава в „покоите“ му. В повечето недели го извежда на обяд. Заведението, където баща му изживява като в мъгла последните си години, се нарича Дом за стари хора „Златна жътва“, но на Сандерсън „Куку и Хахо“ му се струва по-точно наименование.

Всъщност свижданията не минават зле: Сандерсън вече не трябва да сменя опиканите чаршафи, когато старецът се изпусне, нито пък да става посред нощ, когато баща му тръгне да се разхожда из къщата и да вика жена си, за да му приготви бъркани яйца; не му се налага да слуша как проклетите момчета на съседа Фредерикс отново пият и вдигат гюрултия в задния двор (До̀ри Сандерсън е мъртва от петнайсет години, а тримата братя Фредерикс, които отдавна не са момчета, се преместиха преди доста време.) Нали знаете брадатия виц за болестта Алцхаймер: нов ден, нови хора и това ако не е добра новина! Но ако питаха Сандерсън, добрата новина беше, че сценарият рядко се променя. Така почти не му се налагаше да импровизира.

Например „Апълбийс“. Въпреки че повече от три години обядват там в неделите, баща му всеки път възкликва: „Не е лош ресторантът. И друг път трябва да дойдем“. Неизменно си поръчва шницел от кайма, средно изпечен, а когато стигнат до десерта, казва на Сандерсън, че хлебният пудинг на жена му е по-вкусен.

Миналата година „Апълбийс“ на Комърс Уей не предлагаха пудинг, затова баща му — след като четири пъти накара Сандерсън да прочете листата с десертите и след задълбочен двуминутен размисъл — си поръча ябълков коблер. Когато го сервираха, заяви, че До̀ри поднасяла своя с бита сметана. После замълча и се втренчи през прозореца в магистралата. Следващия път направи същата забележка, но изяде сладкиша и само дето не облиза чинията.

Обикновено си спомня името на Сандерсън и това, че му е син, но понякога го бърка с по-големия му брат Реджи. Реджи е покойник от четирийсет години. Когато Сандерсън се накани да си върви и да остави баща си сам в „покоите“ му — или да го върне в „Куку и Хахо“ (според това дали е сряда, или неделя), старецът неизменно му благодари и му обещава, че другия път ще е в по-добра форма.

На младини, преди срещата си с До̀ри Левин, която го е окултурила, той е бил прост работник на нефтена сонда в една тексаска рафинерия и понякога се превръща в онзи човек, който не е и сънувал, че един ден ще бъде преуспял търговец на бижута в Сан Антонио. Тогава го държат под ключ в „покоите“ му. Веднъж преобърнал леглото си и в резултат си навехнал китката. Дежурният санитар Хосе — неговият любимец — го попитал защо е постъпил така и бащата на Сандерсън обяснил, че проклетият Гънтън отказал да намали звука на радиото си. Разбира се, никакъв Гънтън не съществува. Не и сега. Някога в миналото — може би. Кой знае.