Дийн Кунц - Лицето

В мрака на бурята, под мократа сянка на дъба, сребристата му кола тъмнееше като желязна.

Ластуните на бугенвилията се мятаха из въздуха, сипейки алени листенца, драскайки с трънаците си гипсовата мазилка на една от къщите с чегъртащи звуци.

Вятърът блъскаше дъжда и го караше да се излива поройно, да бие с камшик и да се завърта на фунии, като съскаше, бълбукаше, кикотеше се и се плискаше.

Телефонът на Корки иззвъня.

Колата му беше далече и той щеше да изпусне разговора, ако почака да стигне до нея.

Той измъкна дясната си ръка от ръкава, мушна я под мушамата и откачи телефона от колана си.

Върнал ръката си в ръкава, той вдигна телефона към ухото си и продължи да крачи, жълт като лютиче и предизвикващ усмивки подобно на герой от детските телевизионни програми. Корки Лапута беше в такова добро настроение, че подхвана разговора с:

— Да грейне слънце там, където си сега.

Насреща бе Ролф Рейнърд. Толкова мрачен, колкото Корки беше жълт, Ролф си помисли, че е сбъркал номера.

— Аз съм — побърза да го спре Корки, преди Рейнърд да успее да затвори.

Когато стигне до беемвето, Корки вече съжаляваше, че е отговорил на позвъняването. Рейнърд беше извършил глупост.

Зад прозореца на ресторанта дъждът, чист като съвестта на бебе, падаше по паважа и пълнеше канавките с мръсни бурни потоци.

Изучавайки снимката на бурканчето с парчета от препуциум, Хазарт рече:

— Десет шапчици от десет горди главички. Мислиш ли, че са трофеи?

— От мъже, които е убил ли? Възможно е, но малко вероятно. Всеки, който е видял сметката на толкова много жертви, не би си играл да ги мъчи първо с плашещи подаръци в черни кутии. Той просто си върши работата.

— И ако бяха трофеи, той не би се разделил с тях така лесно.

— Правилно. Те биха заели централно място в украсата на дома му. По-скоро си мисля, че работи с трупове. В погребален дом или морга.

— Обрязване след смъртта. — Хазарт нави парче сирене около вилицата, все едно бяха спагети. — Перверзна работа, но трябва да е така, защото не съм чул за десет случая на неразкрити убийства, в които извършителят да е мръднал равин. — Той натопи вилицата със сиренето в сухия таратор и продължи с обяда си.

— Мисля, че е изрязал кожичките — продължи Итън — специално за да ги изпрати на Чанинг Манхайм.

— И какво би искал да му каже с това — че великият Чан е просто един хуй?

— Съмнявам се, че е толкова просто.

— Славата престава да ми се вижда толкова блазнеща.

Четвъртата черна кутия бе по-голяма от другите. За документиране на съдържанието й се бе наложило да се направят две снимки.

На първата снимка се виждаше керамично коте с меден цвят. То стоеше на задни лапи и държеше по една курабийка във всяка от предните си лапи. На гърдите и коремчето му с червени букви беше написано КОТЕ С КУРАБИЙКИ.

— Това е контейнер за курабийки — поясни Итън.

— Аз съм толкова добър детектив, че и сам се досетих.

— Беше пълен с плочки с букви за играта „Анаграми“.

На втората снимка се виждаха плочките.

Пред купчинката Итън беше подредил шест от тях така, че да се получат думите ЗЪБ и БЪЗ.

— В контейнера имаше деветдесет плочки за всяка от трите букви. С тях всяка от думите можеше да се изпише деветдесет пъти или двете думи да се изпишат по четирийсет и пет пъти. Не е сигурно какво е имал предвид.

— Значи идиотът предупреждава: „Имам ти зъб, живей в страх“. Сигурно смята, че Манхайм му е сторил някакво зло и е дошло време да се разплатят.

— Може би. Но защо плочките са сложени в контейнер за курабийки?

Хазарт намаза със сух таратор парче от питка и рече:

— След тази история най-добре ще е да поиграем на „Монопол“.

В петата черна кутия се бе намирала книга с твърди корици със заглавие Опашатите водачи . Върху корицата имаше снимка на едно сладко златно ретривърче.

— Книгата представлява мемоари на автора, Доналд Гейнсуърт — поясни Итън, — който в продължение на трийсет години е обучавал кучета да водят слепите и да обслужват инвалиди в количка.

— Имаше ли буболечки или кожички между страниците?

— Не, нито пък нещо беше подчертано в текста — проверих всяка страница.

— Никак не е в тон с останалите. Някаква невзрачна книга и дори разнежваща.

— Шестата кутия беше хвърлена през портата малко след три и половина тази сутрин.

Хазарт се задълбочи върху последните две снимки. Първо на съшитата ябълка. После на окото в нея.