Дийн Кунц - Лицето

— Ако носи кесия с пържени картофки, вътре може да има и нещо друго.

— Това ли му е параноята? Така ли държи оръжието близо до себе си?

— Това е, което чух. В кесия с пържени картофки, на места, където може да го хване, без да разбереш какво прави.

Хазарт го гледаше втренчено и мълчеше.

— Може би е деветмилиметров глок — добави Итън.

— А има ли атомно оръжие?

— Нямам сведения.

— Сигурно го държи в кутия от соленки.

— Вземи си една торба с ореховки и ще се оправиш с всичко.

— О, да, няма съмнение. Хвърлям една от тези кутийки и му счупвам черепа.

— След което изяждаш уликите.

Сервитьорката се върна с кредитната карта и бележката.

Итън добави бакшиша и се подписа. За Хазарт жената все едно не съществуваше и той не я погледна нито веднъж.

Поривите на вятъра, въоръжени с игли от дъжд, татуираха мимолетни фигури по прозореца.

— Изглежда студено навън — промълви Хазарт.

Итън си бе помислил същото.

С мушама и ботуши, както и същите джинси и вълнен пуловер отпреди, седнал зад волана на сребристото си беемве, Корки Лапута усещаше как притеснението го бе стегнало и го задушаваше.

Макар че не се беше закопчал догоре, гневът го стискаше за гърлото толкова здраво, сякаш го беше напъхал в риза, с два размера по-малка.

Искаше му се да отиде с колата до Западен Холивуд и да убие Рейнърд.

Човек обаче не трябва да се поддава на такова изкушение, защото, макар че мечтаеше обществото да изпадне в състояние на пълно беззаконие, от което да възникне нов обществен строй, законите срещу убийството още бяха в сила и се прилагаха.

Корки беше революционер, но не и мъченик.

Той осъзнаваше необходимостта да се балансират радикалните действия с търпение.

Също така признаваше ограничението на анархистичния гняв.

За да се успокои, той изяде една шоколадова вафла.

Противно на твърденията както на алчната и корумпирана западна, така и на духовно самодоволната източна медицина, рафинираната захар не водеше до повишена активност при Корки. Захарта го успокояваше.

Доживелите до дълбока старост, чиито нерви бяха болезнено оголени от живота и разочарованията от него, знаеха отдавна за разрушителното действие на излишъка от захар. Колкото повече техните надежди и мечти се отдалечаваха, толкова по-сладка ставаше диетата им, в която се включваха сладолед с кофи, много сладки курабийки в огромни, семейни кутии и шоколад във всякакви форми, дори на великденски зайчета, които им предоставяха двойното удоволствие да ги разкъсат на парчета и да ги излапат.

В по-късните си години майка му се бе пристрастила към сладоледа. Ядеше го на закуска, на обяд и на вечеря. Ядеше го във високи чаши, в огромни купи и дори направо от кутията.

Тя бе изгълтала достатъчно сладолед, за да задръсти артерии с дължина от Калифорния до Луната и обратно. За известно време Корки бе повярвал, че тя се опитва да се самоубие с холестерол.

Ала вместо да се докара до инфаркт с лъжицата, тя започна да изглежда по-здрава. Лицето й светна и очите й блеснаха както никога преди, дори и в младостта й.

Шоколадови бонбони с десетки вкусове с кофи, варели, корита връщаха назад биологичния й часовник, както водите на хиляда фонтана не бяха успели да го върнат за Понсе дьо Леон.

Корки бе започнал да си мисли, че при уникалната обмяна на веществата на майка му ключът към безсмъртието можеше да се окаже в маслото. Затова той я уби.

Ако беше пожелала приживе да сподели част от парите си с него, той щеше да я остави да си живее. Не беше алчен.

Ала тя не беше щедра по природа, нито изпитваше родителски дълг и ни най-малко не я интересуваха нуждите и удобството му. Той се беше притеснил, че тя може да промени завещанието си и да го обезнаследи завинаги просто заради удоволствието да го направи.

Преди да се пенсионира, майка му бе работила като професор по икономика в университета. Специалността й бяха марксистките икономически модели и вътрешните интриги в катедрата.

Тя не бе вярвала в нищо така, както в праведността на завистта и силата на омразата. Когато вярата й се бе оказала безплодна, тя не се бе отказала от нея, а я бе заменила със сладолед.

Корки не мразеше майка си. Не мразеше никого.

И не завиждаше на никого.

След като бе видял как боговете на майка му я отритват, той ги бе отхвърлил. Той не искаше да остарее и единствената му утеха да бъде любимият му кокосов сладкиш.

Преди четири години той я бе посетил тайно с намерението да я удуши бързо и милостиво по време на сън, но вместо това я бе пребил до смърт с ръжена за огъня в камината, сякаш разиграваше сценарий, започнат от Ан Тайлър в иронично настроение и завършен жестоко от побеснелия Норман Мейлър.