Дийн Кунц - Лицето

— Фестивал на уродите.

— Зоологическа градина.

— Хелоуин на Бъдни вечер — отбеляза Фрик, — ако си представиш как ще ни използват в новините по телевизията.

— Ами не ги гледай — посъветва го Итън. — Прати ги по дяволите. И без това всичко ще отзвучи много бързо.

— Няма такава надежда — възрази Фрик. — Има да раздуват този балон за малкия холивудски принц и идиота, който за малко не ме отвлече, със седмици.

— Ти се мислиш за малкия принц на Холивуд, така ли?

Фрик се намръщи с погнуса.

— Те ще ми лепнат това прозвище. Вече ги чувам. Няма да мога да се покажа на обществено място, докато не навърша петдесет, и дори тогава ще ме щипят по бузите и ще ми разправят колко са се разтревожили за мен.

— Не съм сигурен — отвърна Итън. — Мисля, че надценяваш интереса на публиката към теб.

Фрик си позволи да изпита надежда.

— Наистина ли така смяташ?

— Да. Не си от онези холивудски хлапаци, които искат да се включат в семейния бизнес.

— По-скоро бих ял червеи.

— Не играеш епизодични роли във филмите на баща си. Не пееш и не танцуваш. Не правиш имитации, нали?

— Не.

— Не си жонгльор и не можеш да задържиш едновременно дванайсет въртящи се чинийки на върховете на дванайсет бамбукови пръчки.

— Не, не мога да ги задържа едновременно.

— Правиш ли фокуси?

— Не.

— Да си вентролог?

— Не съм.

— Виждаш ли колко си скучен? Знаеш ли кое според мен ги развълнува най-много, кое ще бъде в центъра на вниманието им?

— Кое?

— Дирижабълът.

— Да, дирижабълът — съгласи се Фрик. — Страхотен е.

— Не искам да те обидя, ама дете на твоята възраст, с твоята липса на опит… Много съжалявам, но не можеш да се сравняваш с един дирижабъл в Бел Еър.

В северния край на имението портата започна да се отваря.

— Бандата иде — обяви Фрик при вида на първата черна лимузина, влизаща от улицата. — Човек би очаквал от него да спре там и да покаже лицето си на журналистите.

— Аз го помолих да не го прави — обясни Итън. — Нямаме нужния персонал да държи под полицейски контрол медийна тълпа като тази, а и те не обичат да бъдат контролирани.

— Ще спре — предрече Фрик. — Басирам на милион долара срещу куп кравешки лайна. В коя лимузина е той?

— В петата от седемте.

Втората лимузина мина през портата.

— Ще доведе нова приятелка — разтревожи се Фрик.

— Ще се оправиш с нея.

— Може би.

— Имаш идеална тема за разчупване на леда.

— Коя е тя?

— Дирижабълът.

— О, да — развесели се Фрик.

Третата лимузина се появи.

— Само не забравяй какво се разбрахме. Няма да разказваме на никого… за странните неща, които се случиха.

— Разбира се, че няма — рече Фрик. — Не искам да ме приберат в лудницата.

Четвъртата лимузина влезе, но петата спря на улицата. От това разстояние без бинокъл Итън не можеше да види дали Чанинг Манхайм наистина бе слязъл от лимузината да се покаже на камерите и да очарова пресата, но беше сигурен, че дължи на Фрик куп кравешки лайна.

— Нямам чувството, че иде празник — рече Фрик тихичко.

— Ще стане по-добре, ще видиш — обеща Итън.

Сутринта на Коледа Итън прослуша в кабинета си всичките петдесет и шест съобщения, записани на линия 24.

Преди Манхайм и Мин дю Лак да се завърнат в Палацо Роспо, Итън бе прехвърлил обработените записи на диск. След това ги бе изтрил от компютъра в бялата стая и бе махнал данните за тях в телефонния запис. Той единствен щеше да знае за тях.

Тези съобщения бяха негови и само негови, разговор между две сърца през вечността.

В някои от тях Хана разрешаваше всеки елемент от гатанките на психопата. В други тя само повтаряше името на Итън, понякога с копнеж, друг път с нежна обич.

Той прослуша обаждане 31 повече пъти, отколкото можеше да си спомни. В него тя му напомняше колко го обича и докато я слушаше, петте години изглеждаха като миг и ракът и гробът загубваха силата си.

Той отваряше кутия курабийки, оставени от госпожа Макбий, когато телефонът иззвъня.

Фрик винаги нагласяваше будилника да звъни рано в коледното утро не защото нямаше търпение да открие какво е оставено под елхата за него, а защото искаше да отвори тъпите подаръци и да се свърши с тази работа.

Той знаеше какво се крие под красивите опаковки — всичко, което бе в списъка, който бе длъжен да предаде на госпожа Макбий на пети декември. Никога не му бяха отказвали нищо и всеки път, когато поискаше по-малко подаръци, го караха да допълни списъка, докато стане поне толкова дълъг, колкото миналата година. Долу, под елхата в гостната, щеше да има цял лайнян куп от фантастични неща и нито една изненада.