Дийн Кунц - Лицето

Това, което му се бе виждало като радикална трансформация в душата му след смъртта на Хана, се бе оказало сантиментално самосъжаление, а не истинска промяна. Той беше изпитал скръб и известна доза угризения, но това бе нищо в сравнение с жестоките угризения и съсипващото смирение, което ги следваше.

— Разбирам какво ти е, момчето ми — казва Тифон, докато минават покрай втория етаж на гаража. Той има предвид ужаса, който смята, че е обзел Дъни, но за Дъни ужасът е най-малката му грижа.

Това, което Дъни изпитва, не може да се опише просто с угризения на съвестта, защото то е такова съкрушително изпитание, такава смазваща болка, че за него не съществува дума. Лицата продължават да го мъчат, лицата от пропиляния му живот, и Дъни им иска прошка, едно по едно, моли ги за прошка с дълбоко смирение, което също е новост за него, отправя вопли към тях, макар че е мъртъв и не може да изкупи греховете си, макар че много от тях са напуснали този свят преди него и не могат да чуят отчаяното му желание да поправи грешките от миналото.

Асансьорът е отминал първия етаж на гаража, но те продължават да слизат. Те не са вече в асансьора, а просто в идеята за асансьор, при това много странен асансьор. Стените му са покрити с плесен и мръсотия. Въздухът вони. Подът е направен сякаш от… пресовани кости.

Дъни забелязва, че в лицето на Тифон настъпват промени. Женствената миловидност и веселите очи отстъпват пред нещо, което отразява по-вярно духа, който би трябвало да се крие във фигурата на доброжелателния дядо. Дъни съзира това само с крайчеца на окото си, защото не смее да го погледне направо. Не смее.

Те слизат етаж след етаж, макар че на таблото има само пет копчета.

— Взех много да огладнявам — информира го Тифон. — Доколкото мога да си спомня, а аз имам добра памет, никога не съм бил толкова гладен. Гладен съм като вълк.

На Дъни не му се мисли какво може да значи това, вече му е все едно.

— Заслужил съм каквото ме чака — казва той, все още преследван от лицата от миналото му, цяла армия от лица.

— Няма да се бавим — обещава Тифон.

Дъни стои с преклонен дух, загледан в пода, през който бе изчезнал трупът му, готов да понесе каквото ще да е страдание, само и само да се освободи от тази непоносима болка, от тези ръфащи угризения.

— Макар че това, което те чака, е ужасно — продължава Тифон, — вероятно нямаше да се чувстваш по-добре, ако не беше приел предложението ми и бе избрал да изкараш хиляда години в чистилището, преди да отидеш… горе. Не беше готов да отидеш направо при светлината. Изгодната сделка, която ти предложих, ти спести досадното чакане.

Асансьорът забавя ход и спира. Избръмчава, за да оповести, че са пристигнали, сякаш са тръгнали към най-обикновено място, като например на работа в делничен ден.

Вратите се отварят и някой влиза, но Дъни не поглежда към новодошлия. Макар да е потресен от ставащото, той все още не е напълно подвластен на ужаса.

При вида на новодошлия в асансьора Тифон изругава бурно, с нечовешка ярост. Гласът му все още може да се разпознае, но е без предишната веселост и чар. Той застава пред Дъни и заговаря с горчив укор.

— Сделката си е сделка. Ти ми продаде душата си, момче, и аз ти дадох повече, отколкото поиска.

Тифон упражнява мощната си воля и необикновената си сила, за да накара Дъни да го погледне.

О, какъв лик!

Какъв лик! Съставен от десетки хиляди кошмари. Лик, който никой простосмъртен не може да си представи. Ако Дъни беше жив, гледката на този лик би го убила, а сега попарва духа му.

— Ти поиска да спасиш Труман и успя — напомня му Тифон с глас, който с всяка дума става все по-гърлен и пропит с омраза. — Каза му, че си ангел хранител. Черен ангел би било по-правилно. Помоли ме само за Труман, но аз ти дадох и пикльото, и Янси. Ти си като надутите холивудски пуяци в бара на онзи хотел, като жената политик и екипът й, които хванах в примката си в Сан Франциско. Вие всички се мислите за достатъчно умни да се изплъзнете от сделките, които сключвате с мен, когато дойде време да изпълните условията, но в крайна сметка всички си плащате. Тук няма разваляне на сделки!

— Излез — казва новодошлият.

Дъни е решил да не го поглежда. Ако има по-страшни гледки от това, в което се бе превърнал Тифон, а сигурно щеше да има една безкрайна поредица от много по-страшни гледки, той няма да обръща поглед към тях по собствен избор, а само ако го принудят, както направи преди Тифон.

— Излез — казва новодошлият по-настойчиво.