Дийн Кунц - Лицето

Тифон излиза от асансьора и Дъни тръгва след него към съдбата, която си е заслужил и приел, ала вратите се затварят и му препречват изхода и той остава сам с новодошлия.

Асансьорът потегля отново и Дъни е потресен от мисълта, че може да има още по-дълбоки пропасти от тази, в която бе потънал Тифон.

— Разбирам какво ти е — казва новодошлият, повтаряйки думите на Тифон на слизане от Палацо Роспо.

Когато новодошлият бе произнесъл думата „Излез“, Дъни не бе познал гласа му, ала сега разбра чий е този женски глас. Сигурен е, че му играят номер, за да го мъчат, и не вдига очи.

Тя казва:

— Прав си, че фразата „угризения на съвестта“ не може да опише терзанието, което сега така болезнено разкъсва духа ти. Не са подходящи и думите скръб, съжаление, печал. Но не е вярно, че не знаеш правилната дума, Дъни. Отдавна си я научил и още я знаеш, макар че досега не беше изпитвал това чувство.

Той обича този глас толкова много, че не може дълго да се удържи да не погледне към тази, която говори с него. Подготвяйки се за шокиращото откритие, че нежният глас излиза от лик, също толкова ужасен като този на Тифон, той вдига очи и вижда, че Хана е все така красива, както и приживе.

Тази изненада е последвана и от друго удивително откритие. Той беше объркал посоката на движението на асансьора. Те не слизат надолу към тъмницата, която е по-черна от видимия мрак. Те се качват нагоре.

Стените на асансьора повече не са покрити с плесен и мръсотия. Въздухът не вони.

Все още не смеейки да се надява, Дъни се учудва:

— Нима е възможно това?

— Думите са животът, Дъни. Те имат значение и поради този факт те имат и сила. Когато отвориш сърцето си за скръбта — казва Хана, — когато след скръбта стигнеш до съжаление, а след съжалението постигнеш угризения на съвестта, след тези угризения се намира разкаянието, думата, която описва сегашната ти болка. Тази дума притежава невероятна сила, Дъни. Ако я приемеш искрено в сърцето си, за теб никога няма да е късно, никога няма да настъпи вечен мрак, никоя глупава сделка няма да важи за човек, така променен, както си ти.

Тя се усмихва. Усмивката и е лъчезарна.

Ликът.

Лицето й е прекрасно, но вътре в него той вижда и един друг лик, както бе видял и в Тифон, макар че нейният лик не е изтъкан от кошмари. Колкото и да бе невероятно, този лик е по-красив и от физическото й лице и от него идва излъчването, което е така пленително, че ако не беше дух, отказал се от дишането, когато бе освободен от плътта си, дъхът му би секнал при вида му.

Ликът на безкрайната и красива сложност е също и ликът на милостта, която, дори сега при издигането си, той не може напълно да разбере, но за която е неизразимо благодарен.

И още едно учудващо откритие. Той разбира от израза на Хана, че тя вижда в неговото лице същия лъчезарен, прекрасен лик, който той вижда в нея, че в нейните очи той също сияе така, както тя в неговите.

— Животът е един дълъг път, Дъни, дори когато е прекратен преждевременно. Дълъг и често труден. Но ти вече си приключил с него. — Тя се усмихва. — Приготви се сега за следващото по-хубаво пътешествие. Просто не можеш да си представиш какво те чака!

В асансьора се разнесе сигналът за пристигане.

Итън и Фрик стояха един до друг пред прозореца в гостната на втория етаж, която бе известна като зелената стая поради причини, непонятни само за далтонистите.

Според Мин дю Лак в никое имение с тези размери не би имало духовна хармония, ако едно помещение не бъде боядисано и обзаведено изцяло в зелени тонове. Консултантът по фън-шуй се съгласи може би защото и той изповядваше подобна философия, но най-вероятно защото знаеше, че не е изгодно да се противоречи на Мин.

Всички нюанси на зеленото, които бяха избрани за стените, тапицерията, килима и дървените части, Мин беше видял насън. Човек неминуемо се замисляше какво ли е ял духовният съветник, преди да си легне.

Госпожа Макбий наричаше помещението „обраслата с мъх яма“, когато Мин не бе наоколо да я чуе.

Зад прозореца се ширеха по-приятно зелени гледки, а над тях сияеше великолепното синьо небе, изчистено дори от спомена за дъжд.

От тяхната позиция се виждаха главната порта на имението и тълпата от журналисти на улицата пред нея. Слънцето блестеше по колите, по бусовете на новинарите и по големите камиони на телевизионните мрежи със сателитни антени на покривите.

— Голям цирк ще има — рече Фрик.

— Цял карнавал — съгласи се Итън.