Дийн Кунц - Лицето

— Пътувате по огледала, мъгла, дим, минавате през врати…

— През врати във водата, по стълбища от сенки, по пътища от лунна светлина — подсказва му Дъни.

— По силата на желанието — припомня си Фрик, — на надеждата и очакването.

— Искаш ли една последна демонстрация на това как ангелите наистина летят?

— Супер — отговаря момчето.

— Почакай — помолва го Итън.

— Не мога да чакам — отвръща Дъни, защото е получил повикване и трябва да отговори. — Моята работа тук е свършена завинаги.

— Приятелю мой — казва Итън.

Благодарен за тези две думи, неизразимо благодарен, Дъни трансформира тялото си с помощта на силата, дадена му по договор, в стотици сияйни златни пеперуди, които полетяха грациозно под дъжда и една по една, като пърхаха с криле, се сляха в нощта далеч от очите на простосмъртните.

Когато Дъни се материализира на третия етаж в имението в отговор на повикването, Тифон излиза през двойните врати на апартамента на Чанинг Манхайм в северния коридор, клатейки учудено глава.

— Влизал ли си в тези стаи, момчето ми?

— Не, сър.

— Дори и аз не съм си позволявал чак такъв разкош. Но с моите пътувания аз живея най-вече по хотели и дори и най-луксозните сред тях не предлагат нищо, което може да се сравни с това тук.

В нощта навън вият сирени.

— Господин Хазарт Янси — отбелязва Тифон — е изпратил кавалерията с малко закъснение, но не се съмнявам, че тя ще е добре дошла.

Двамата отиват заедно до главния асансьор, чиято врата се отваря при приближаването им.

С обичайната си галантност Тифон дава път на Дъни.

Вратата се затваря зад тях, асансьорът тръгва надолу и Тифон казва:

— Чудесно свършена работа. Прекрасно. Ти постигна всичко, каквото искаше, а и много повече.

— Много повече — признава Дъни, защото от него се очаква да говори само истината, когато са двамата.

С весели искрици в очите Тифон казва:

— Не можеш да не се съгласиш, че аз изпълних всички условия, за които се договорихме, и дори проявих голяма гъвкавост в интерпретацията им.

— Дълбоко съм ви благодарен, сър, за възможността, която ми дадохте.

Тифон потупва с обич Дъни по рамото.

— За известно време, момчето ми, мислехме, че сме те загубили.

— Ни най-малко.

— Много повече, отколкото си мислиш — уверява го Тифон. — Ти бе почти свършен. Много се радвам, че нещата се оправиха.

Тифон го потупва по рамото още веднъж и тялото на Дъни пада на пода на асансьора, а духът му остава изправен, облечен с костюм, с вратовръзка, истинско копие на трупа, но не така солиден на вид, както безжизнената плът.

След миг трупът изчезва.

— Къде отиде? — пита Дъни.

Тифон се засмива приятно.

— Ще има да се чудят хората в градинското помещение на „Богородицата на Анджелис“. Голият труп, който им изчезна, изведнъж ще се появи добре облечен и с натъпкани с пари джобове.

Те са вече на партера. Гаражите са под тях.

С типичната за него нотка на нежна загриженост Тифон пита:

— Страх ли те е, момчето ми?

— Да.

Изплашен, но не и ужасен. В този момент, в безсмъртното си сърце, Дъни няма място за ужас.

Преди минути, когато наблюдаваше Итън и момчето на пейката, знаейки за обичта помежду им и за бъдещето им като баща и син във всички отношения, с изключение само по документи, Дъни бе пронизан от съжаление по-силно от всякога. В нощта на смъртта на Хана той бе залят от скръб и почти отнесен от нея, скръб не само за нея, не само за загубата й, но и за това как бе объркал живота си. Скръбта го бе променила, но не достатъчно, защото не го бе завела по-далеч от точката на съжалението.

Тази болка, която го обзема сега по пътя от партера към гаража, не е просто по-голямо съжаление, а е такова мощно угризение на съвестта, че той се чувства, сякаш е хапан и разкъсван от вина, майката на съвестта, чувства гризането й в костите на духа си. Побиват го тръпки и го втриса, втриса го със страшна сила при това първо истинско осъзнаване на ужасния ефект, който неговата безпътица бе оказала върху околните.

В съзнанието му се появяват лица от спомените, лица на хора, които той бе съсипал, на жени, към които се бе отнасял с невъобразима жестокост, на деца, които бяха тръгнали по пътя на наркотиците, престъпността и падението под негово влияние. Макар че тези лица са до болка познати, той ги вижда като за първи път, защото във всяко от тях той сега открива, както никога преди, една личност с надежди, мечти и потенциал за добро. Докато беше жив, тези хора бяха просто средства, с които той задоволяваше желанията и нуждите си, те изобщо не бяха човешки същества за него, а източници на удоволствие и оръдия за употреба.