— О, боже, те са толкова близки с чичо Хари, и двамата сме близки с него, много ще му е мъчно, ако не се сбогуват. Дали няма да е добре да му оставя бележка, че да я види веднага като се прибере?
Рейнърд се бе вторачил в Итън. Във врата му запулсира артерия. Мозъкът му работеше трескаво, но макар че наркотикът ускоряваше стремглаво мислите му, той не допринасяше за яснотата им.
— Белята е там — поясни Итън, — че нямам на какво да му напиша. Нито пък с какво.
— О, да, аз ще ви дам — рече Рейнърд.
— Много ми е неудобно, че ви безпокоя…
— Няма проблеми — увери го Рейнърд и тръгна да търси хартия и писалка.
Останал сам на прага, Итън се изкушаваше да влезе в апартамента. Искаше му се да огледа гнездото на Рейнърд по-внимателно, отколкото можеше да го стори от вратата.
И тъкмо когато реши да рискува да го помислят за грубиян и да влезе без покана, Рейнърд спря, обърна се и каза:
— Моля, заповядайте. Седнете.
След като поканата беше отправена, Итън можеше да си позволи да внесе малко автентичност в този театър, като я отклони.
— Благодаря, но аз целият съм мокър от дъжда…
— На тези мебели нищо няма да им стане — увери го Рейнърд.
Итън остави вратата отворена и влезе. Холът и трапезарията бяха слети в едно помещение. Кухнята бе открита към трапезарията, преградена само с един бар с две високи столчета.
Рейнърд влезе в кухнята и отиде до един шкаф, на стената над който имаше телефон, а Итън седна на ръба на едно кресло в хола.
Апартаментът беше оскъдно обзаведен — диван, кресло, масичка и телевизор. В къта на трапезарията имаше малка маса и два стола.
От екрана на телевизора изрева лъвът на „Метро Голдуин Майер“. Звукът беше намален и ревът не беше страшен.
На стената имаше няколко снимки в рамка. Големи, четирийсет на петдесет сантиметра, тези черно-бели репродукции до една изобразяваха птици.
Рейнърд се върна с бележник и молив.
— Това ще свърши ли работа?
— Идеално — отвърна Итън.
Рейнърд бе донесъл и ролка с лепенка.
— Да закачиш бележката на вратата на Джордж. — Той сложи лепенката на масичката.
— Благодаря — отвърна Итън. — Много хубави снимки.
— Птиците са символ на свободата — рече Рейнърд.
— Така е. Свободата на полета. Ти ли си ги правил?
— Не. Аз съм само колекционер.
На една от снимките ято гълъби бе изригнало в облак от пернат вихър от калдъръмен площад на фона на старинни европейски сгради. На друга гъски се плъзгаха под строй по мрачното небе.
Рейнърд посочи черно-белия филм на екрана на телевизора.
— Тъкмо си бях приготвил нещо за хапване, докато гледам филма. Ще имаш ли нещо против…
— О, не, разбира се. Не се притеснявай, все едно ме няма. Ей сега ще напиша бележката и изчезвам.
На една от снимките птиците бяха полетели право към обектива на фотографа. Кадърът представляваше монтаж в едър план от преплитащи се крила, зинали човки и черни, лъскави като мъниста очи.
— Някой ден ще умра от пържени картофки — рече Рейнърд, като се върна в кухнята.
— Аз пък съм по сладоледа. Във вените ми тече повече сладолед, отколкото кръв.
Итън написа с печатни букви СКЪПИ ДЖОРДЖ, после спря, сякаш за да помисли, и се огледа.
Рейнърд продължи от кухнята.
— Казват, че никога не можеш да минеш само с едно пържено картофче, ама аз не мога да мина само с една торба.
Две гарги, кацнали на желязна ограда. Падналата върху главите им лента от слънчева светлина изостряше човките им.
Бял мокет на пода, чист като току-що паднал сняг. Мебелите, тапицирани с черна дамаска. От разстояние пластмасовото покритие на масата в трапезарията също изглеждаше черно.
Всичко в апартамента беше черно-бяло.
Итън продължи бележката, пишейки с печатни букви: ЧИЧО ХАРИ Е НА СМЪРТНО ЛЕГЛО, и отново спря, сякаш се затрудняваше да съчини това просто съобщение.
Музиката от филма, макар да свиреше тихо, звучеше мелодраматично. Криминален филм от трийсетте или четирийсетте години.
Рейнърд продължи да рови в кухненските шкафове.
Ето две гугутки, сблъскали се по време на полет. Наблюдаваше ги бухал с ококорени очи, сякаш шокиран от гледката.
Навън вятърът бе започнал да духа отново. Дъждовните капки изтрополиха по стъклото и привлякоха вниманието на Итън към прозореца.
От кухнята долетя издайническото шумолене на станиола от торба за пържени картофки.
ОБАДИ МИ СЕ — написа Итън.
Рейнърд се върна в хола и рече:
— Ако не можеш да не ядеш пържени картофки, най-лошите, които можеш да избереш, са тези, защото съдържат повече олио.
Читать дальше