Дийн Кунц - Лицето

Късно през есента и рано през зимата майката природа в Южна Калифорния страда от непредсказуеми промени в настроението. От година на година и дори от ден на ден времето през седмицата преди Коледа може да варира от меко до смразяващо. Въздухът сега беше хладен, дъждът — по-студен от него, а небето беше мъртвешки сиво, както в истински студените райони далеч на север през зимата.

Вратата на главния вход към блока не беше с електронна ключалка. Домът беше в достатъчно безопасен квартал, за да не е абсолютно необходимо да се охранява фоайето му.

Водата се стичаше от Итън, когато той влезе в тясното фоайе, покрито с мексикански плочки. Имаше асансьор и стълби, които водеха към горните етажи.

Въздухът във фоайето сякаш беше станал на бучки от натрапчивата миризма на канадски бекон, сготвен преди часове, и на застоял дим от марихуана, който не можеше да бъде сбъркан с нищо друго. Някой си бе допушвал тук тревата тази сутрин, преди да се впусне в мрачния ден.

Итън разгледа пощенските кутии и видя, че на партера има четири апартамента, на следващия етаж — шест, и на последния — също шест. Рейнърд живееше по средата, в апартамент 2Б.

Върху пощенските кутии бяха залепени етикети с фамилните имена на наемателите. Итън се нуждаеше от повече информация.

В стената беше издълбана ниша с незаключен общ контейнер за списания и други подобни материали за случаите, когато обемът на останалата поща не позволява на пощаджията да пусне всичко в кутиите.

В контейнера лежаха две списания. И двете бяха адресирани до Джордж Кийзнър от апартамент 2Д.

Итън почука по алуминиевите вратички на няколко от пощенските кутии за апартаментите, които не го интересуваха. По глухия звук можеше да се съди, че са празни. Най-вероятно пощаджията още не беше минал.

Когато почука по кутията на Кийзнър, звукът беше на претъпкано. Явно той бе отсъствал от дома си поне няколко дни.

Итън се качи по стълбите на втория етаж. Дълъг коридор с три врати от всяка страна. Той позвъни на 2Д и зачака.

Апартаментът на Рейнърд, 2Б, се намираше точно срещу 2Д.

Никой не отговори и Итън позвъни отново два пъти. След известно време той почука силно.

На всяка врата имаше шпионка, която даваше възможност на обитателя да огледа посетителя, преди да реши дали да му отвори. Възможно бе Рейнърд вече да наблюдаваше гърба на Итън.

След като не получи отговор и на почукването, той се извърна от вратата на Кийзнър и се престори, че се ядосва. Избърса лицето си от дъжда с една ръка. После прекара същата ръка през мократа си коса. Изтръска глава и се огледа нагоре-надолу по коридора.

Когато Итън позвъни на 2Б, човекът с ябълката отвори почти веднага, без да се предпазва със закачена верига.

Макар че определено отговаряше на образа от охранителната камера, той се оказа много по-привлекателен, отколкото бе изглеждал в дъжда предишната нощ. Приличаше на актьора Бен Афлек.

В допълнение към приликата с Афлек обаче в него имаше нещо смразяващо, напомнящо на приема в мотела „Бейтс“, което всеки почитател на Антъни Пъркинс веднага би разпознал. Стиснатите ъгълчета на устните му, пулсиращата вена в дясното слепоочие и особено студеният блясък в очите му говореха, че вероятно е взел метамфетамин и макар да не е напълно опиянен, лети високо в облаците.

— Извинете ме, господине — поде Итън още докато вратата се отваряше, — съжалявам, че ви безпокоя, но ми е много необходимо да се свържа с Джордж Кийзнър от апартамент 2Д. Познавате ли се с Джордж?

Рейнърд поклати глава. Вратът му беше як като на бик. Явно това се дължеше на усилени тренировки с тежести в спортната зала.

— Познаваме се колкото да си кажем „здрасти“ по коридора и да поговорим за времето. Само толкова.

Ако това беше истината, Итън се почувства достатъчно сигурен да каже:

— Аз съм брат му. Казвам се Рики Кийзнър.

Измамата трябваше да проработи, стига Кийзнър да беше някъде между двайсет и петдесетгодишен.

— Чичо ни Хари е на смъртно легло в реанимацията — излъга Итън. — Няма да издържи дълго. От вчера сутринта звъня на Джордж на всички телефони, които имам. Но той не ми отговаря. А сега и не отваря.

— Мисля, че е заминал някъде — отвърна Рейнърд.

— Заминал? Нищо не ми е споменавал за заминаване. Знаете ли къде може да е отишъл?

Рейнърд поклати глава.

— Видях го, че излиза с малко куфарче онзи ден вечерта, когато се прибирах.

— Каза ли ви кога ще се върне?

— Казахме си само, че май ще завали, и той излезе — отвърна Рейнърд.