Стивън Кинг - Край на дежурството

Вратите се затварят. Ходжис излиза, за да използва мобилния, без да го смъмрят, и звъни на Таня.

— Не знам къде си, но намали и не минавай на червен светофар. Докараха я в спешното и е в съзнание. Добре е, само кракът ѝ е счупен.

— Ох, слава Богу! А вътрешни наранявания?

— Лекарите ще кажат, но е доста жизнена. Мисля, че пикапът само я е закачил.

— Ще се обадя на Джером. Май му изкарах акъла. Ще се свържа и с Джим…

— Ще им се обадиш, когато пристигнеш тук. Сега затвори телефона.

— Ти им се обади, Бил.

— Не, Таня, не мога. Спешно трябва да говоря с друг човек.

Стърчи пред спешното, издиша облаци бяла пара, ушите му изтръпват от студа. Не иска този друг човек да е Пийт, защото в момента му е малко ядосан, което важи с двойна сила за Изи Джейнс. Обмисля други варианти, но има само един: Касандра Шийн. С нея са работили заедно няколко пъти, когато Пийт беше на почивка и когато си взе шест седмици неплатен отпуск, без да дава обяснения. Беше скоро след развода му и Ходжис предполага, че си е дал почивка, преди да започне на чисто, обаче никога не го е питал, а Пийт не е благоволил да даде обяснение.

Няма номера на Каси, затова звъни в отдел „Разследване“ и моли да го свържат с нея, като се надява тя да не е извън участъка. Има късмет. След по-малко от десет секунди, през които слуша гласа на Макгръф, кучето, което лови престъпници, тя е на линия.

— Каси Шийн, кралицата на ботокса ли е?

— Бил Ходжис, дърт мръснико! Мислех, че си пукнал!

„Скоро, Каси“ — мисли си той.

— С удоволствие бих се занасял с теб, но искам услуга. Още не са затворили участъка на Страйк Авеню, нали?

— Не. Планиран е за догодина. Което е гениално. Престъпност в Лоутаун? Каква престъпност, а?

— Аха, това е най-безопасният квартал в града. Виж, може би са задържали един младеж, но ако информацията ми е вярна, всъщност трябва да му дадат медал.

— Знаеш ли му името?

— Не, но знам как изглежда. Висок, зелени очи, брада катинарче — повтаря той думите на Барбара и добавя: — Може да е с яке на гимназия „Тодхънтър“. Вероятно е арестуван, задето е блъснал момиче пред пикап. Всъщност я е избутал от пътя му и пикапът само я е закачил, вместо да я премаже.

— Сигурен ли си?

— Да. — Не е точно така, но вярва на Барбара. — Открий как се казва и помоли да го задържат още малко, става ли? Искам да говоря с него.

— Мисля, че мога да го направя.

— Благодаря, Каси. Задължен съм ти.

Затваря телефона и си поглежда часовника. Ако иска да говори с младежа от „Тодхънтър“ и да стигне навреме за срещата с Норма, няма да стане с градския транспорт.

Нещо, казано от Барбара, непрекъснато се върти в главата му: „В крайна сметка разбрах, че не искам да умра. Не знам какво ми беше станало!“

Обажда се на Холи.

Тя стои пред магазина „Севън-Илевън“ близо до агенцията, държи пакет „Уинстън“ в едната ръка, а с другата се опитва да махне целофана. Не е пушила почти пет месеца (нов рекорд) и не иска да започва отново сега, но това, което видя на компютъра на Бил, отвори пропаст в живота, който беше изграждала през последните пет години. Бил Ходжис е еталонът, по него преценява способността си да комуникира със света. Казано другояче, той е мерило за нормалността ѝ. Да си представи живота си без Бил е все едно да стои на върха на небостъргач и да гледа тротоара шейсет етажа по-долу.

Точно когато издърпва лентата на целофана, телефонът ѝ иззвънява. Пуска цигарите в чантата си и го изважда. Ходжис е.

Тя не казва „Ало“. Беше споделила с Джером, че не ще може да говори сама с Бил за ужасяващото си откритие, но сега, докато стои на тротоара и зъзне въпреки топлото си зимно палто, няма избор. Думите се изливат от устата ѝ:

— Погледнах на компютъра ти и знам, че е гадно да шпионираш, но не съжалявам. Трябваше, защото мислех, че лъжеш, че е язва и може да ме уволниш, не ми пука, стига да се лекуваш!

Ходжис мълчи. Иска да го пита още ли е там, но устата ѝ е замръзнала, а сърцето ѝ бие толкова силно, че пулсира в гърлото ѝ.

Накрая той отговаря:

— Холс, не мисля, че мога да се излекувам.

— Нека поне да опитат !

— Обичам те — казва той. В гласа му се долавя примирение. — Знаеш го, нали?

— Не ставай глупав, разбира се, че го знам. — Тя се разплаква.

— Ще пробвам лечението, разбира се. Но ми трябват няколко дни, преди да вляза в болницата. А точно сега ми трябваш ти . Можеш ли да дойдеш да ме вземеш?

— Добре. — Тя ридае безутешно, защото знае, че той наистина се нуждае от нея. А да си необходим на някого е чудесно. Може би най -чудесното. — Къде си?