Стивън Кинг - Край на дежурството

— Всички самотни хора — промърморва Ходжис, излиза от болницата и тръгва към автобусната спирка. С една ръка закопчава палтото си и отново машинално притиска длан до корема си.

— Да, много са самотниците. С какво да ви услужа, господин Ходжис?

— Имам няколко въпроса. Може ли да се видим на по едно питие?

Норма дълго мълчи. Ходжис си мисли, че ще му откаже, но тя отговаря:

— Въпросите ви ще създадат ли проблеми на доктор Бабино?

— Твърде е възможно, Норма.

— Ще е чудесно, но така или иначе съм ви длъжница. Задето не показахте, че се познаваме. Предлагам да се видим в един бар на Ривиър Авеню с хитро название — „Бар Бар Блек Шийп“ 20 20 Бар Бар Блек Шийп — игра на думи — името на заведението се произнася аналогично със заглавието на популярната детска песничка „Бее, бее, агънце черно“. — Б.пр. . Няма опасност да ни види някой от персонала, защото повечето колеги посещават заведенията, които са по-близо до болницата. Ще го намерите ли?

— Да.

— Свършвам в пет. Да се видим там в пет и половина. Пия добре охладено мартини с водка.

— Дадено.

— Само не искайте да ви вкарам при Хартсфийлд. Ще ме уволнят като едното нищо. Бабино открай време е шантав, но напоследък е… особен, меко казано. Опитах се да му кажа за Рут, но префуча край мен. Не че ще му пука, когато научи.

— Май много го харесвате.

Тя се разсмива:

— За това ще ме черпите две питиета.

— Готово.

Прибира телефона си в джоба на палтото си, но апаратът отново зазвънява. Ходжис вижда, че го търси Таня Робинсън, веднага се сеща за Джером, който строи къщи някъде в Аризона. На строителната площадка стават злополуки…

Натиска бутона за приемане на разговора. Таня плаче и отначало му е трудно да схване какво става; разбира само, че Джим е в Питсбърг и тя не иска да му звъни, преди да научи повече. Ходжис притиска свободната си ръка до другото си ухо, за да заглуши шума от уличното движение.

— Говори по-бавно, Таня. Нещо с Джером ли е станало?

— Не, той е добре. Вече се свързах с него. Барбара е. Била в Лоутаун…

— Какво, за Бога, е правила там, и то когато трябва да е на училище?

— Не знам! Знам само, че някакво момче я е блъснало на платното и я е ударил пикап! Карат я към „Кайнър“. Пътувам натам!

— С колата ли си?

— Да, но какво общо има…

— Затвори телефона, Таня. И намали скоростта. Аз съм в „Кайнър“. Ще се видим в спешното.

Затваря и тръгва обратно към болницата, преминавайки в тромав тръс. Мисли си: „Проклетата болница е като мафията. Щом си помисля, че съм се отървал от нея, тя ме дърпа обратно.“

Линейка с проблясващи лампи на покрива спира пред една от рампите на спешното. Ходжис се затичва към нея, изважда полицейската карта, която още държи в портфейла си, и я показва на парамедиците, изваждащи носилката, като притиска палец върху червения печат „В ОСТАВКА“. Технически погледнато, углавно престъпление е да се представя за полицейски служител, затова рядко прибягва до този трик, обаче този път ножът е допрял до кокал.

Барбара е на обезболяващи, но в съзнание. Когато вижда Ходжис, здраво сграбчва ръката му:

— Бил! Как дойде толкова бързо? Мама ли ти се обади?

— Да. Как си?

— Добре. Дадоха ми нещо за болката. Аз… казаха, че кракът ми е счупен. Ще изпусна баскетболния сезон, обаче надали има значение, защото мама ще ме накаже, докато навърша поне двайсет и пет. — От очите ѝ рукват сълзи.

Времето му е ограничено, затова по-късно ще я пита какво е правила в Лоутаун, където седмично има поне четири улични престрелки. Има по-важен въпрос:

— Барб, знаеш ли как се казва момчето, което те е блъснало пред пикапа?

Тя се ококорва.

— Разгледа ли го? Можеш ли да го опишеш?

— Блъснал ме?… О, не, Бил! Не е вярно!

— Полицай, нямаме време — обажда се парамедикът. — Ще я разпитвате по-късно.

— Чакайте! — извиква Барбара и се опитва да седне. Парамедикът леко я побутва надолу и тя се смръщва от болка, но Ходжис е окуражен от силния ѝ вик.

— Кое не е вярно, Барб?

— Той ме бутна, след като слязох на платното! Избута ме от пътя на пикапа! Май ми спаси живота и се радвам. — Сега ридае, но Ходжис не вярва, че е заради счупения крак. — В крайна сметка разбрах, че не искам да умра. Не знам какво ми беше станало!

— Наистина бързаме, шефе — намесва се парамедикът. — Трябва да ѝ направим снимка.

— Не им позволявай да стоварят вината на онзи младеж! — провиква се Барбара, докато парамедиците я вкарват през двойните врати. — Той е висок! Със зелени очи и брада катинарче. Учи в „Тодхънтър“…