Алекс Кош - Игра на маски

— Ти вече ни показа нивото си, идиот такъв! — извика след него Машка. — Нос тръгнал да вири тука. Трийсето място, голяма работа! Ние ще те…

— Успокой се — намръщи се Алекс.

Той току-що си спомни, че се канеше да се извини на Ворон при следващата им среща, но прекалено неочаквана се оказа появата му, а и физиономията му беше твърде самодоволна.

Някъде наблизо…

Евгений Воронов стоеше до колата в очакване на по-малкия си брат. Той видя как Костя се приближи до група младежи и проведе с тях не особено дружелюбен разговор. За щастие, до бой не се стигна. Изглежда, превантивната беседа за достойнството и самоуважението все пак имаше нужния ефект.

— Кой беше този? — попита брат си, когато той се приближи.

Костя се качи в колата и гневно тръшна вратата.

— О, един изрод. Нищо особено, техният клуб е на последното място в Рейтинга.

— „Рижия дракон“? — заинтересува се Евгений.

— Аха. А ти откъде знаеш?

— Следя за новините — уклончиво отвърна по-големият брат. — Ако бях на твое място, не бих се приближавал до тези момчета.

— Това пък защо?!

— Татко има определени планове за този клуб. Там има едно момче с татуировки на тигър и дракон…

— Алекс?!

— Възможно е — сви рамене Евгений. — Това е работа на татко, по-добре него питай. Като цяло, ние изобщо нямаме нужда от конфликти с този клуб.

— Какво?! — избухна Костя. — Може би ще трябва и приятелчета да станем с тях?!

— Успокой се — намръщи се Евгений.

— Защо?! — продължаваше да се ядосва Костя. — Ще го държа под око този изрод, като съм плътно до него.

„Тигърът“ завъртя очи към небето.

— Баща ни вече има хора в обкръжението му. А ти тренирай по-усърдно, първият ти бой е след месец.

— Да, помня, помня — въздъхна Костя.

— Добре — съжали го по-големият брат. — Веднага след като изпълни своята функция, ще помоля татко да ви организира бой. Така става ли?

— Ще видим — ядосано измърмори Костя и се обърна към прозореца. — Да тръгваме…

Машка и Алекс вървяха бавно по улицата, гледайки възхитено към две слабички момичета, носещи се по електропровода. Съдейки по доволните изражения на лицата им, за тях това беше нещо подобно на каране на ролкови кънки. Никакво напрежение, просто забавно развлечение.

— Пфу, каква пошлост! — изсумтя Машка. — Сигурно нарочно са си сложили полички.

— Според мен е страхотно — не се съгласи Алекс и продължи да гледа към момичетата, докато накрая не го заболя вратът.

Раздаде се мелодия на мобилен телефон и Машка извади от чантичката си кокетно телефонче „мида“.

— Да. Здравей! Аха, аз вече приключих. Разбира се, че нямам нищо против много-много късна вечеря. Добре, до скоро. Целувам те!

— Нов ухажор? — попита Алекс.

— Аха — кимна Машка. — Твоят приятел се оказа толкова упорит.

Алекс се спря.

— Вася?!

— Самият той.

— Ама ти какво?! — ококори се Алекс. — Не можа да намериш някой по-добър ли?!

— Е, защо пък не? — безгрижно попита Машка. — Той е забавен.

Алекс и сам не знаеше защо, но мисълта, че тя ще отиде на среща с Вася изключително много го вбеси.

— Вася сменя момичетата всяка седмица — каза раздразнено.

Машка се изкиска.

— Мислиш, че аз сменям момчетата по-рядко ли?

— Ами…

Всъщност той си нямаше представа какво се случва в личния й живот. За неговите похождения Машка винаги слушаше с удоволствие, но виж за своите любовни дела предпочиташе да си мълчи.

— Успокой се, Льошка — ослепително се усмихна тя. — Или ще си помисля, че ревнуваш.

Алекс се задави.

— Да ревнувам? От какво?!

Машка насмешливо и в същото време много внимателно го погледна в очите.

— Е, знае ли човек.

— Ние сме просто приятели! — внезапно озлобен, изстреля Алекс.

— Разбира се, приятели — кимна Машка, целуна го по бузата и изведнъж скочи. — Ще тръгна със Сенсеич, до утре!

Той така и остана да стои по средата на улицата, чувствайки непонятна безпомощност и странна празнота в себе си. Стараейки се да не гледа след бягащото момиче, Алекс пристъпи към колата на Данил и изведнъж замръзна.

Не може да бъде!

Бавно обърна глава, за да разгледа по-внимателно отражението си. Преди малко му се стори сякаш по стъклото пробяга силует със светещи в червено очи.

„Сторило ми се е — облекчено си помисли Алекс, като не видя нищо друго освен уморената си физиономия. — Най-обикновена игра на светлината.“

Данил излезе от колата и притъпи към него.

— Идваш ли?