Алекс Кош - Игра на маски

Алекс със закъснение разбра какво има предвид „рептилоида“. Ами да, разбира се! Невинаги успяваше да избегне плюнките, затова се предпазваше с ръка или друга част на тялото. И това не беше проблем, поне докато „рептилоидът:“ не го беше одраскал с нокти.

„По дяволите! Нима загубих и ще умра от отравяне?!“ — помисли ужасено Алекс.

— Гадина!

Той се хвърли напред, преодолявайки слабостта в краката, но направи само крачка и замръзна от изумление. Между него и „рептилоида“ се появи… Славик. Изглеждаше точно както в злополучната нощ.

— Славик?!

— Привет! — младежът пристъпи към него и протегна ръка, за да му помогне да се изправи на крака.

Алекс внимателно го докосна, опасявайки се, че ръката му ще премине през призрака, но нищо подобно не се случи.

Дръпване, и той вече стоеше на краката си.

— Ти… жив ли си? — съвсем се обърка Алекс.

— Не, разбира се — Славик кимна към „рептилоида“. — Той ме уби, забрави ли?

Едва сега Алекс забеляза, че противникът му е застинал като статуя.

— Какво изобщо става тук?!

Славик пристъпи плътно до Белега и се взря в лицето му.

— Ето този изрод ме уби, а сега, като гледам, ще убие и теб. Това става.

— Значи ти си халюцинация — досети се Алекс.

Младежът се обърна и намигна.

— Аха.

„Значи явно скоро ще умра — тъжно си помисли Алекс. Апатията го заля на вълни и всяка следваща беше по-силна от предишната. — Сигурно тялото ми вече лежи някъде там на покрива…“

— Ей, я веднага престани! — Славик се оказа до него и му удари звучна плесница. — Тръгнал да умира тука. А за мен кой ще отмъсти?

— Наистина, какво правя?! — Алекс се почувства значително по-бодър. — Дори и да умирам от отравяне, защо да не го взема със себе си?

Изведнъж с околния свят започна да се случва нещо странно: Алекс го виждаше ту в червени, ту в сини краски. А после небето започна да прелива във всички цветове на дъгата. Славик и „рептилоида“ изчезнаха, а пред Алекс се появи червен дракон.

— Помниш ли ме? Аз съм Рон-Тиан.

— И още пак — удивено отвърна Алекс. — Но… какво правиш тук?

— Реших да се намеся, когато усетих как жизнената сила изтича от теб, и те изтеглих тук.

Алекс се огледа, но сега около тях имаше само пустота.

— Къде тук?

— Вече беше тук при предната ни среща. Вие го наричате астрал — поясни драконът. — Не се притеснявай, тук времето тече по-бавно. В реалния свят ще минат едва няколко секунди, преди да се върнеш.

„По-добре късно, отколкото никога“ — помисли Алекс, все още чувствайки се не съвсем спокоен.

— Значи Славик наистина е само халюцинация — констатира огорчено. — Но ти откъде знаеш за него?!

— Извлякох спомените от главата ти — спокойно отвърна драконът. — Аз съм Дух пазител, в края на краищата.

— Но защо?!

— Реших да ти напомня за какво се биеш тук. Смърт за смърт — това е правилото на драконите.

— Да — Алекс сви устни. — Но сега съм отровен и едва ли ще бъда в състояние да направя нещо…

— Това не е проблем. Ще ти дам малко от силата си, тя ще изгори отровата. Но не гарантирам какви ще са последствията. Нашата сила влияе много специфично върху хората.

— Чудесно!

— Имам нужда от твоето съгласие — повтори драконът. — Сигурен ли си, че си готов за това?

— Да! — бързо каза Алекс. — Съгласен съм!

— Отлично — удовлетворено каза Духът пазител. — Протегни ръка.

Алекс протегна ръка и драконът веднага се отпусна на нея, впил нокти в кожата. Болката прониза ръката му и постепенно се разпространи по цялото тяло… Около него затанцува огън, но преди Алекс да бъде изцяло погълнат от него, някъде на границата на зрението му се появи черен тигър.

— Спри! — избоботи той. — Не го прави! Извършваш огромна грешка!

А в следващия миг Алекс беше погълнат от пламъците…

Той отвори очи и срещна погледа на „рептилоида“. Белега издишваше в лицето му кисела миризма на отрова и бавно прокарваше нокти по бузата му, оставяйки плитки драскотини.

— Нас-стана време да умреш-ш — изсъска „рептилоидът“.

Алекс не чувстваше болка от порязванията. Цялото му тяло гореше в агония, погълнато от огъня на драконовата сила. Беше нещо средно между чудовищна мъка и прогарящ екстаз. Загуби концентрация и излезе от сатори, но сега можеше да мине и без тази техника.

— Ей! — неочаквано се намръщи „рептилоидът“. — Защо очите ти станаха червени?

Алекс бавно прокара език по острия ръб на нокътя, оставяйки кървава следа по него, и зловещо се усмихна: