Жозе Родригеш душ Сантуш - Божията формула

— Ти какво ще направиш?

За миг настъпи тишина.

— В моя случай — каза накрая бащата — има две усложнения, които според доктор Говея са често срещани при този вид рак.

— Какви усложнения?

— Моят рак бе установен малко късно. При рака на белите дробове това се случва в седемдесет и пет процента от случаите. Късна диагноза. — Пак се разкашля. — Второто усложнение идва от първото. Тъй като заболяването е открито късно, то е в доста напреднал стадий и се е разнесло в други части на тялото. Има метастази. Появили са се метастази в костите, в мозъка и доктор Говея казва, че е твърде вероятно да се появят и в черния дроб.

Томаш остана вцепенен, без да откъсва очи от баща си.

— Господи — възкликна той. — И какво е лечението?

— Операцията според него е невъзможна. Туморът се е разсеял, така че моят случай не е за операция. Не може да се мисли и за химиотерапия, тъй като тя е ефикасна само в случаите на дребноклетъчен карцином. А моят е с клетки, които не са малки, което, както изглежда, е най-често срещаният случай при карцином на белите дробове.

— Ако не можеш да се оперираш, нито да се подложиш на химиотерапия, какво тогава може да се направи?

— Радиотерапия.

— А това ще те излекува ли?

— Доктор Говея казва, че прогнозата е добра, понеже на тази възраст еволюирането на болестта не е много бързо, и че ще трябва да се боря с това като с хронично заболяване.

— Това е добре.

— Но аз прочетох много неща и не знам дали беше напълно искрен с мен.

Жена му се размърда на мястото си, притеснена от забележката му.

— Какво говориш — възропта тя. — Разбира се, че беше искрен!

Математикът изгледа жена си.

— Граса, нали няма пак да спорим?

Граса се обърна към сина си. Сега тя си търсеше съюзник.

— Чу ли това? Сега пък си е втълпил, че ще умре.

— Не е това — оправда се мъжът й. — Попрочетох някои работи и разбрах, че радиотерапията не лекува, а само забавя еволюирането на болестта.

— Забавя значи? — попита синът. — Как така само забавя?

— Ами забавя. Еволюирането става по-бавно.

— За колко време?

— Знам ли? В моя случай може да е месец или година, нямам представа. — Погледът му стана непроницаем. — Надява се да са двайсет — каза той. — Но може и да е само месец, не знам.

Томаш усети как светът се изплъзва изпод краката му.

— Месец?

— О, Боже, виж го какво си е втълпил — запротестира Граса. — Баща ти драматизира всичко…

Старият професор получи нов пристъп на кашлица. Когато се съвзе, той си пое дълбоко дъх и втренчи кафявите си овлажнели очи в кристалнозелените очи на сина си.

— Томаш, аз умирам.

Мерките за сигурност в периметъра на посолството на Съединените щати — сграда, изпълнила зеленото пространство на булевард „Сете Риош“, добиваха гротескни измерения. Томаш Нороня трябваше да премине през два кордона охранители, металдетекторна система, биометрична технология със сканиране на ириса, два пъти го подложиха на обиск и дори поставиха огледало под синия фолксваген, за да проверят за прикрепен експлозив. След 11 септември мерките за сигурност бяха станали много строги, но той не знаеше за това. От доста време не беше посещавал посолството и нямаше представа, че достъпът до дипломатическия периметър се е превърнал в състезание с препятствия. Греещият в усмивка Грег Съливан го посрещна на вратата на посолството. Културният аташе беше на трийсет години, висок, рус и синеок; с безупречния си вид и спокойни жестове той приличаше донякъде на мормон. Американецът го поведе из коридорите на посолството и го покани в светъл салон с широко отворен прозорец към слънчева градина. Един младеж с бяла риза и червена вратовръзка седеше до дългата маса от махагон и вниманието му беше погълнато от отворения лаптоп. При влизането на Съливан и неговия гост той се надигна от мястото си.

— Дан — каза Съливан. — This is professor 15 15 Това е професор… (англ.). — Б.р. Томаш Нороня.

— Howdy! 16 16 Здрасти (амер. разг.). — Б.р.

— Това е Дан Снайдер — продължи Съливан на английски, докато представяше младежа, чието бледо лице контрастираше с черната му права коса.

Тримата седнаха и културният аташе продължи да направлява разговора като опитен церемониалмайстор. Съливан говореше високо, но погледът му беше насочен към Томаш, давайки да разбере, че думите му са адресирани най-вече до португалеца.

— Всичко, което ще бъде казано тук, е секретна информация и ще си остане между нас. Трябва да забравите, че този разговор се е състоял. — Наведе глава по посока на госта. — Надявам се, че сте ме разбрали.