Жозе Родригеш душ Сантуш - Божията формула

— Здравей, Албертина, всичко наред ли е?

Секретарката прибираше някакви документи в шкафа. Обърна глава и се усмихна.

— Добро утро, професоре. Пристигнахте ли вече?

— Да, както виждате.

— Добре ли мина всичко?

— Прекрасно. Инженер Витал тук ли е?

— Господин Витал е на съвещание с персонала от музея. Ще се върне следобед.

Томаш остана нерешително на мястото си.

— Ами… нося отчета за пътуването ми до Кайро. Може би е по-добре да се върна по-късно?

Албертина седна на бюрото.

— Оставете го тук — предложи. — Когато господин Витал се върне, ще му го предам. А ако той има въпроси, ще се свържа по-късно с вас, съгласен ли сте?

Историкът отвори чантата и извади няколко страници, хванати с кламер в единия край.

— Много добре — каза той, докато подаваше страниците на секретарката. — Ето отчета. Нека той да ми се обади, ако е нужно.

Томаш се обърна да излиза, но Албертина го спря.

— Професоре!

— Да?

— Обади се Грег Съливан от американското посолство. Помоли да му се обадите веднага щом можете.

Историкът се върна по същия път и отиде в кабинета си, малко помещение на партера, ползвано обикновено от консултантите на фондацията. Седна зад бюрото и се зае за работа, уточнявайки графика на лекциите до края на семестъра.

Прозорецът на кабинета гледаше към градината, където листа и трева се полюшваха от вятъра като в ливада, с блеснали на слънцето капчици роса, досущ като скъпоценни камъни. Обади се на един асистент и уговори с него подробностите около лекциите, обещавайки да остави във факултета конспектите, които довършваше. После потърси в паметта на телефона номера на културния аташе от американското посолство и му позвъни.

— Съливан на телефона.

— Здрасти, Грег. Томаш Нороня е, от „Гулбенкян“.

— Hi, Томаш. Как сте?

Американският културен аташе говореше португалски със силен американски акцент.

— Всичко е наред. А вие как сте?

— Great . 12 12 Великолепно, чудесно (англ.). — Б.р. Как беше в Кайро?

— Нормално. Мисля, че ще сключим сделка за закупуването на стелата, която отидох да проуча. Сега е ред на администрацията да реши, разбира се, но моето мнение е положително и поставените условия ми се струват приемливи.

— Не знам какво толкова специално намирате в тези египетски вехтории — разсмя се американецът. — Мисля, че има по-интересни неща, за които човек да си похарчи парите.

— Говорите така, защото не сте историк.

— Може би. — Смени тона. — Томаш, помолих да ми се обадите, защото се налага да отскочите тук, до посолството.

— Защо? Какво става?

— Става въпрос за… за нещо, което не бих искал да обсъждаме по телефона.

— Да не би да има някакви новини относно предложението, което направихме на „Гети център“. Може би в Лос Анджелис са одобрили…

— Не, не е това — прекъсна го Съливан. — Става въпрос за нещо друго.

— Хм — промърмори Томаш, опитвайки се да отгатне какво ли би могло да е. Може да е някаква новост в Еврейския музей, помисли той. Откакто беше започнал да учи иврит и арамейски език, американският културен аташе често му натякваше, че трябва да отиде до Ню Йорк да види музея.

— Добре. Кога искате да мина?

— Днес следобед.

— Следобед ли? Не знам дали ще мога. Родителите ми ще пристигнат след малко, а трябва да мина и през факултета.

— Томаш, трябва да се видим днес следобед.

— Но защо?

— Преди малко пристигна един човек от Америка. Дошъл е специално, за да говори с вас.

— За да говори с мен ли? Кой е този човек?

— Не мога да ви кажа по телефона.

— О, моля ви.

— Не мога.

— Да не е Анджелина Джоли?

Съливан се разсмя.

— Gosh 13 13 Боже мой! (англ.). — Б.р. , вие наистина сте обсебен от Анджелина Джоли. Отново ми говорите за нея.

— Просто жената има забележителни… атрибути — отвърна Томаш с усмивка. — Но щом не е Анджелина Джоли, тогава кой?

— Ще видите.

— Грег, прекалено зает съм, за да се занимавам с досадници, разберете ме. Ако не ми кажете кой е, няма да дойда при вас.

Културният аташе се колебаеше от другата страна на линията.

— Okay , ще ви подскажа малко. Но ще ми обещаете, че ще наминете тук в три следобед.

— В четири.

— Много добре, в четири следобед тук, в посолството. Но нали наистина ще дойдете?

— Бъдете спокоен, Грег.

— Добре тогава. До скоро.

— Чакайте — почти извика Томаш. — Още нищо не сте ми подсказали, по дяволите.

Съливан прихна.

— Damn 14 14 По дяволите! (англ.). — Б.р. ! Надявах се да забравите.