Жозе Родригеш душ Сантуш - Божията формула

Томаш поклати утвърдително глава, зареял поглед встрани от събеседницата си.

— Ето защо дойдохте да говорите с мен…

— Да. — Ариана разтвори ръце красноречиво. — Ако наистина шифрованият текст е бил написан първо на португалски, очевидно е, че имаме нужда от португалски криптоаналитик, нали?

Историкът отново взе копието на първата страница от ръкописа и внимателно го разгледа. Погледът му се плъзна по заглавието, изписано с главни букви — DIE GOTTESFORMEL, и спря върху стиховете, напечатани отдолу.

После погледна към Ариана.

— Какво е това?

— Поезия. — Иранката повдигна вежди. — Това е единственото нещо, написано на английски, освен странната препратка, написана преди закодирания текст. Всичко останало е на немски. Вие не знаете немски, нали?

Томаш се засмя.

— Драга моя, знам португалски, испански, английски, френски, латински, гръцки и коптски. Вече доста съм напреднал с иврита и арамейския, но за съжаление още не знам немски. Имам някаква представа, но само толкова.

— Да — каза тя. — Разбрах го, докато ви проучвах.

— Много ли ме проучвахте?

— Да кажем, че се информирах за човека, когото трябваше да наема. Португалецът хвърли един последен поглед на ксерокопието и за сетен път се взря в заглавието.

— Die Gottesformel — прочете. — Какво е това?

— Това е името на ръкописа.

Томаш се разсмя.

— Благодаря — възкликна със сарказъм в очите. — Това и сам го разбрах. Но не знам този израз на немски. Какво означава?

— Die Gottesformel?

— Да.

Ариана взе чашата, отпи глътка каркаде и усети вкуса на листенцата от хибискус. Остави тъмния чай на масата и се вгледа в Томаш.

— Божията формула.

Полифоничната мелодия, която се разнесе от джоба на панталона му, извести Томаш, че някой го търси по мобилния телефон. Пъхна ръка в джоба и извади малкия сребрист апарат — на екрана беше изписано родители.

— Да, моля?

Познат женски глас отговори от другия край, сякаш само на метър разстояние.

— Ало? Томаш?

— Здравей, мамо.

— Къде си, сине? Върна ли се вече?

— Да, пристигнах днес следобед.

— Добре ли мина всичко?

— Да.

— Слава Богу! Винаги, когато пътуваш, съм в напрежение.

— О, мамо, напразно се притесняваш. Пътуването със самолет е нещо обичайно в наше време. Все едно да пътуваш с автобус или влак, само че е по-бързо и по-удобно.

— Така е, но въпреки това се притеснявам. А и ти ходи в арабска страна, нали? Там непрекъснато гърмят, убиват хора, ужасно е. Не гледаш ли новините?

— Е, не е чак толкова страшно! — разсмя се синът. — Хората са много симпатични и възпитани.

— Дано. Докато не гръмнат следващата бомба.

Томаш въздъхна нетърпеливо.

— Добре, добре — каза той. Явно нямаше желание да продължава разговора в същия дух. — Важното е, че всичко мина добре и вече съм тук.

— Слава Богу.

— А татко как е?

Тя се поколеба от другата страна на линията.

— Ами татко ти… мм… крепи се.

— Много добре — отвърна Томаш, без да усети колебанието.

— А ти, мамо, още ли сърфираш из интернет?

— Понякога.

— Не ми казвай, че гледаш сайтовете с порнография — пошегува се синът.

— Пак се занасяш с мен — възнегодува майката. Прокашля се. — Виж, Томаш, аз и баща ти ще дойдем утре в Лисабон.

— Утре ли ще дойдете?

— Да.

— Тогава можем да обядваме заедно.

— Да. Ще тръгнем рано сутринта, но ще караме спокойно, така че ще пристигнем някъде към единадесет или по обяд.

— Тогава да се срещнем при мен, в „Гулбенкян“. В един следобед.

— В един следобед в „Гулбенкян“ ли? Добре, така се разбираме.

— А какво ще правите тук?

Майката замълча несигурно на другия край на линията.

— После ще говорим, сине — каза накрая. — После ще говорим.

Бетонната сграда с изчистени абстрактни хоризонтални линии приличаше на извънвремева структура, която изплуваше сред зеленината като мегалитен строеж, като огромен долмен на върха на зеленото било. Докато вървеше по каменната рампа, Томаш се полюбува на архитектурата с неизменното възхищение, което будеше у него подобната на модерен акропол сграда, чиято метафизична конструкция се бе сляла с гората и хълма, сякаш бе изконна част от него.

Фондация „Гулбенкян“.

Влезе във фоайето с чанта в ръка и изкачи широкото стълбище. Огромни стъкла прорязваха солидните стени, приобщавайки сградата към градината, изкуствената структура към природния пейзаж, бетона към растенията. Прекоси коридора пред голямата аудитория, почука на вратата на кабинета и влезе.