Жозе Родригеш душ Сантуш - Божията формула

— Много хитро, нали. И така? Какво ще ми кажете?

— Поверително е.

— Да, добре. Хайде, изплюйте камъчето!

— Okay — съгласи се американецът. Пое дълбоко дъх. — Ето го и камъчето.

— Кажете.

— Томаш, предполагам сте чували за ЦРУ?

Историкът си помисли, че не е чул добре.

— Какво?

— Ще говорим в четири.

И изключи.

Стенният часовник показваше дванайсет и петдесет на обяд, когато някой почука на вратата на кабинета. Дръжката се завъртя и Томаш видя познато лице да наднича през пролуката. Беше жена с руси къдрави коси и големи очила, иззад които блестяха кристалнозелени очи, почти същите като неговите.

— Може ли?

— Мамо — възкликна историкът и се надигна от стола. — Всичко наред ли е?

— Скъпи ми сине — каза тя, прегръщайки и обсипвайки го с горещи целувки. — Ти как си?

Дълбока кашлица зад нея издаде още нечие присъствие.

— Здравей, татко — поздрави Томаш, подавайки му официално ръка.

— Еее, момче? Как вървят нещата тук?

Стиснаха си ръцете малко непохватно, застанали един пред друг, както винаги ставаше, когато се срещаха.

— Всичко е наред — каза Томаш.

— Кога ще си намериш жена да се грижи за теб? — попита майка му. — Вече си на четиридесет и две години, трябва да си уредиш живота отново, сине.

— Мисля по въпроса.

— Трябва да ни зарадваш с внучета.

— Добре, добре.

— Няма ли възможност ти и Конщанса… мм… вие…

— Не, няма — отряза я Томаш.

Погледна часовника, опитвайки се да промени темата на разговора.

— Ще обядваме ли?

Майката се поколеба.

— Да, но… нека първо да поговорим.

— Ще си говорим в ресторанта. — Кимна леко с глава. — Хайде. Вече съм запазил маса и…

— Трябва да поговорим тук — прекъсна го тя.

— Тук ли? — учуди се синът. — Но защо?

— Защото се налага да си поговорим насаме. Без чужди хора наоколо.

Томаш погледна недоумяващо и бавно затвори вратата на кабинета. Дръпна два стола и след като родителите му седнаха, се върна на мястото си зад бюрото.

— Какво има? — попита той и впери поглед в тях. — Какво става?

Родителите му изглеждаха объркани. Жената погледна съпруга си нерешително, сякаш го молеше той да говори. Но той нищо не каза, което я принуди да вземе думата.

— Татко ти има нещо да ти казва. — Отново погледна мъжа си. — Нали, Манел?

Бащата се изправи на стола и се покашля.

— Притеснен съм, защото един мой колега изчезна — каза явно угрижен. — Аугущо…

— Манел — сряза го жена му. — Без да шикалкавиш.

— Не шикалкавя. Изчезването на Аугущо много ме разтревожи.

— Не сме дошли тук да говорим за Аугущо.

Томаш погледна първо единия, после другия.

— Кой е Аугущо?

Майката подбели очи с досада.

— Преподавател, Аугущо Сиза, колега на баща ти във факултета. Преподава физика. Изчезна преди две седмици.

— Наистина ли?

— Сине, тази история въобще не ни интересува. Ние дойдохме тук за друго. — Изгледа мъжа си. — Нали така, Манел?

Мануел Нороня наведе глава и се вторачи в ноктите си, пожълтели след толкова години тютюн между пръстите. Седнал зад бюрото си, Томаш се вгледа в баща си. Беше оплешивял почти напълно, оредяла бяла коса се беше задържала единствено на тила и зад ушите. Гъстите му непокорни вежди бяха посивели и лицето му беше изпито, може би прекалено, с изпъкнали скули, подчертаващи хлътналите светлокафяви очи. Многобройни бръчки браздяха лицето му като белези от рани. Баща му видимо остаряваше — слаб и стар, съсухрен и сбръчкан, останал само кожа и кости. Беше на седемдесет и годините започваха да му тежат; невероятно беше, че още преподава математика в Университета в Коимбра. Благодарение единствено на ясния си остър ум. И въпреки това му се наложи да иска специалното разрешение на ректора, иначе отдавна щеше да линее вкъщи.

— Манел — настоя жената. — Хайде. Ако ти не кажеш, аз ще кажа.

— Но какво има за казване? — попита Томаш, заинтригуван от тази мистериозност.

— Добре — каза бащата.

Професорът по математика не беше от приказливите. Синът му беше свикнал да го вижда странящ от другите години наред, мълчалив, с вечната цигара в ръка, затворен в кабинета си на тавана, без да изпуска молива или тебешира, скрит от живота — нещо като отшелник, посветил се на абстракцията. Неговият свят се свеждаше до теоремата на Кантор, геометрията на Евклид, теоремите на Ферма и Гьодел, фракталите на Манделбро, уравненията на Лоренц; империята на числата. Живееше в облаците на уравненията и цигарения дим, потънал в нереален свят, далеч от хората, в аскетична изолация, забравил сякаш за семейството си. Беше роб на никотина и числата, на формулите и функциите, теорията на множествата и вероятностите, на симетрията, на числата фий пи и на всичко, свързано с всичко. С всичко.