Майк Кэри - Момиченцето с всички дарби

— Това е клон — обажда се Джоан.

Глупачка, глупачка, глупачка смъмря се сама Мелани. На нейната картинка с амазонската джунгла е пълно с клони. Но истинският клон изглежда някак си по-различно. Формата му е по-сложна и начупена, структурата на тъканта му е по-груба.

— Ама адски си права, клон е — съгласява се мис Жустиню. — Мисля, че е от кавак. Преди няколко хиляди години хората, които живеели тук, наричали това време от годината „върбов месец“. Използвали кората на върбата кавак като лекарство, защото е богата на едно нещо, наречено салицин. То е естествено болкоуспокояващо.

Мис Жустиню обикаля класа и освобождава десните ръце на децата, за да могат да подържат клона и да го огледат отблизо. „В някакъв смисъл е грозен“, мисли Мелани, „но е абсолютно очарователен“. Особено пък когато мис Жустиню обяснява, че малките зелени топчици по него са пъпки — те ще се превърнат в листа и ще покрият дървото в зеленина, сякаш ще го облекат в лятна рокля.

Но в торбата има още много неща и когато мис Жустиню започва да ги изважда едно по едно, целият клас потъва в благоговение. Защото торбата е пълна с цветове — замайващо ярки звездопади, пръстенчета и спирали със структура така фина и сложна, като тази на клона, само че по-симетрична. Цветя.

— Червено плюскавиче — казва мис Жустиню и показва цветче, което изобщо не е червено, а някак си виолетово, а всяко венчелистче е разцепено на две, подобно на отпечатъците от животински нозе, които веднъж Мелани видя сред едни картинки, показващи следите на различните животни.

Розмарин — бели пръстчета и зелени пръстчета, преплетени заедно като пръстите в скута ти, когато си притеснен, но искаш да се овладееш.

Нарциси — жълти фунийки като тромпетите, които ангелите надуват по старите картинки в книгите на мис Жустиню, но с назъбени ръбчета, така нежни, че се движат само от дъха на учителката.

Мушмула — гъсти гроздчета от бели топченца, всяко от които е направено от застъпващи се венчелистчета, извити като лъжички и легнали едно в друго, разтворили се в единия край, за да покажат нещо, скрито вътре в тях, което много прилича на умален модел на още и още цветя.

Децата са омагьосани. Пролетта е в класната стая. Равноденствие е, светът е увиснал между зимата и лятото, между живота и смъртта, подобно на топка, закрепена в баланс на върха на нечий пръст.

Когато всички разглеждат добре цветята и ги държат достатъчно в ръка, мис Жустиню ги слага в шишета и буркани и ги подрежда из всички ъгли на стаята, върху всяка полица, маса или свободна повърхност, така че цялата класна стая се превръща в полянка.

Учителката чете на класа стихотворения за цветя, като започва с онова на Уолт Уитман за люляка и за това как пролетта винаги се завръща, но Уолт Уитман не се котира особено, защото говори само за смъртта и предлага на люляците да ги положи върху един ковчег, който е видял наскоро, така че мис Жустиню казва „хайде да спрем с това докато е време“, и почва да им чете Томас Кемпиън. Дори името му е като на цветето 4 4 Непреводима игра на думи — името на поета (Campion) съвпада с английското наименование на цветето плюскавиче — red campio. — Б.пр. , мисли Мелани и стихотворението на Кемпиън й харесва много повече.

Но може би най-важният резултат от този ден, е, че Мелани вече знае точно коя дата е. Момиченцето не иска повече да се връща към положението, в което не знаеше датата, затова решава да продължи да брои.

Прочиства в съзнанието си едно местенце само за датата и всеки ден отива в това местенце и прибавя едно към последната цифра. Предварително пита мис Жустиню дали настоящата година е високосна, а тя е. Когато узнава и това, вече всичко е наред.

Да знае датата, вдъхва на Мелани увереност, която тя не може ясно да си обясни. Сякаш се е сдобила с тайна сила — сякаш е установила контрол над една мъничка-мъничка част от света.

Чак тогава момиченцето осъзнава, че никога преди не се е чувствала така.

Карълайн Колдуел е много умела в отделянето на мозъка от черепа. Прави го бързо и методично, и винаги изважда мозъка цял, така че тъканта да е минимално увредена. Вече толкова се е специализирала, че може да го върши и насън.

В интерес на истината, не е спала от три нощи и дразненето някъде зад очите й не минава, колкото и да ги търка. Но съзнанието й е ясно, тъй ясно, че в самия край на изострената му яснота се мярка почти незабележимото напрежение на халюцинациите. Карълайн Колдуел знае какво върши. Наблюдава се как го върши, изпълнена с одобрение към собствената си виртуозна техника.