Майк Кэри - Момиченцето с всички дарби

— Господи боже — прошепва мис Жустиню.

— Край на урока — казва Сержантът.

Заради каишката на шията си Мелани не може да обърне глава, за да го погледне. Явно и никой друг не е видял кога Сержантът е влязъл в стаята. Всички са толкова изненадани и уплашени, колкото и Мелани. Дори мис Жустиню изглежда уплашена, което е още едно от онези неща (като това, че Сержантът си има име например), които променят структурата на самия свят.

Сержантът влиза в зрителното поле на Мелани и застава точно зад мис Жустиню. Мис Жустиню рязко е дръпнала ръката си от косата на момиченцето още в секундата, в която Сержантът заговори. Сега отново навежда ниско глава, така че Мелани не вижда лицето й.

— Сега ги прибираме — казва Сержантът.

— Добре — отвръща мис Жустиню едва чуто.

— А вие ще отговаряте.

— Добре.

— И може би ще си загубите работата. Защото не остана правило, което да не сте нарушили.

Мис Жустиню отново вдига глава. Но сега очите й са пълни със сълзи.

— Върви се шибай, Еди — казва тя на Сержанта така тихо и спокойно, сякаш му казва „добро утро“.

После внезапно излиза от зрителното поле на Мелани. Мелани иска да я повика обратно, иска да й каже нещо, с което да я накара да остане: Обичам ви, мис Жустиню. За вас ще стана и бог, и титан, и ще ви спася. Но не успява да каже нищо, а после идват хората на Сержанта и една по една започват да избутват количките на децата от стаята.

Защо? Защо го направи?

Хелън Жустиню не намира отговор, затова просто продължава да си задава въпроса. Седи отчаяна в „цивилния блок“ — крилото, чието превзето име предполага някакъв лукс, макар че всъщност стаята й е с половин метър по-широка от обикновените войнишки помещения и върви в комплект с дежурната химическа тоалетна. Облегнала се е на огледалото на стената и избягва да срещне собствения си погнусен, обвинителен поглед.

Търка си ръцете, докато целите пламнаха, но още усещаше студената плът под пръстите си. Толкова студена, сякаш в нея никога не е текла кръв. Сякаш беше докоснала нещо, току-що извадено от дъното на морето.

Защо го беше направила? Що за благословия беше дала?

Доброто ченге е просто роля — играе я, за да наблюдава и оценява емоционалните реакции на децата към нея и после да пише лицемерни доклади до Карълайн Колдуел относно способността им на нормален афект.

Нормален афект. По всичко изглежда, че в момента тя самата преживява именно това.

Все едно лично си беше изкопала една хубав и дълбок вълчи капан, беше му заравнила ръбовете, беше изтръскала полепналата по себе си пръст. А след това беше скочила право вътре.

Само дето всъщност капана го беше изкопал опитен субект номер едно. Мелани. Именно нейното явно, отчаяно, граничещо с обожание увлечение беше препънало Жустиню или най-малкото я беше изкарало от равновесие до такава степен, че препъването стана неизбежно. Тези грамадни, доверчиви очи, това личице, бяло като кост. Смъртта и момичето в комплект, затворени в едно малко телце.

Не беше изключила състраданието си навреме. Не си беше напомнила — както правеше всяка божа сутрин — че когато програмата приключи, от Бийкън ще пратят хеликоптер да я вземе и да я отведе, същият като онзи, който я беше довел тук. Бързо и лесно, с целия й багаж, ще изчезне без следа. Това тук не е живот. Това е някаква самодостатъчна рутина, която се движи по собствена воля. Можеше да излезе от базата чиста като сълза, същата, каквато беше дошла, само да не беше позволила на нещата тук да я докоснат.

Но вече беше късно.

От време на време в блока има дни, които не започват по правилния начин. В тези дни нито един от повтарящите се ритуали, които Мелани използва като аршин за измерване на собственото си съществуване, не се спазва и момиченцето се чувствата така, сякаш се носи безпомощно из въздуха — един балон с форма на Мелани. В седмицата след онази, в която мис Жустиню каза на класа, че майките им са мъртви, отново настъпва един такъв ден.

Петък е, но когато Сержантът и хората му пристигат, не водят учител със себе си и не отключват вратите на килиите. Мелани веднага разбира какво ще последва, но въпреки това усеща боцкащо безпокойство, когато чува потракването на високите токчета на доктор Колдуел по циментовия под. Миг по-късно чува и звука от химикалката на доктор Колдуел — понякога доктор Колдуел щрака ли, щрака с нея, дори когато няма намерение да пише.

Мелани не става от леглото. Остава седнала и чака. Не харесва особено доктор Колдуел. Отчасти защото, когато тя идва, ритъмът на деня се нарушава, но най-вече защото Мелани не знае за какво всъщност служи доктор Колдуел. Учителите са, за да преподават, а хората на Сержанта — за да водят децата от килиите до класната стая и обратно, да ги хранят и да ги къпят в неделя. Доктор Колдуел просто изниква в разни непредвидими моменти (веднъж Мелани се беше опитала да определи има ли закономерност във времето на поява на доктор Колдуел, но установи, че няма) и тогава всички спират да правят онова, което трябва да правят, докато доктор Колдуел не си отиде.