Майк Кэри - Момиченцето с всички дарби

И така, когато един ден мис Мейлър освобождава десните ръце на всички деца до лакътя, избутва количките плътно до чиновете и им възлага да напишат свое собствено разказче, Мелани написва точно това. Разбира се, мис Мейлър се интересува само от умението им да използват думите и не се вълнува особено за какво се разказва в историите на децата. Това е съвсем ясно, защото заедно със заданието учителката дава на класа списък от думи и обяснява, че всяка правилно използвана дума от него означава допълнителна точка при крайната оценка.

Мелани не обръща внимание на списъка и се развихря.

Когато мис Мейлър пита кой би искал да прочете историята си пред всички, Мелани първа вдига ръка — доколкото може, тъй като ръката й е свободна само до лакътя — и вика: „Аз, мис Мейлър! Изберете мен!“.

И така, момиченцето започва да чете разказчето си. А то е следното:

Имало едно време една много красива жена. Най-красивата, добра, умна и страхотна жена в целия свят. Тя била висока, не била прегърбена, с кожа, тъмна като собствената й сянка, и с дълга черна коса, толкова къдрава, че на човек му се завивало свят като я гледал. И жената живеела в Древна Гърция, след войната между боговете и титаните, която боговете вече били спечелили.

Един ден жената се разхождала в гората, когато я нападнало чудовище. То било един шибан изрод и искало да убие жената и да я изяде. Жената била много смела и се борила и борила, но чудовището било много голямо и много свирепо, и колкото и рани да получело, продължавало да налита.

Жената се уплашила. Прегърнала страха си, все едно бил родната й майчица.

Чудовището счупило меча й и копието й и всеки момент щяло да я изяде.

Но тогава дошло едно малко момиченце. То било много специално малко момиченце, създадено от всички богове, точно като Пандора. Освен това било и като Ахил, защото майка му (красивата страхотна жена) го била потопила във водата на реката Стикс, така че то било неуязвимо и тялото му можело да бъде ранено само на едно мъничко местенце (не в петата, защото това всички го знаят; пазело уязвимото си местенце в тайна, за да не го разбере чудовището).

И малкото момиченце влязло в битка с чудовището и го убило, и му отрязало главата и ръцете, и краката, и цялото го накълцало на парчета. А красивата жена го прегърнала като родната си майчица и му казала:

— Ти си моето специално момиченце. Винаги ще бъдеш с мен и аз никога няма да те оставя.

И после заживели заедно завинаги в мир и охолство.

Последното изречение е откраднато дума по дума от една приказка на братя Грим, която мис Жустиню веднъж им чете, а някои от другите части на историята са взети назаем от книгата на мис Жустиню с гръцки митове и легенди със заглавие „Разказано от музите“, или пък повтарят разни готини работи, които Мелани е чувала от други хора. Но въпреки това историята си е само на Мелани и тя е много щастлива, защото всички деца в класа я хвалят. Дори и Кени казва, че много му харесала оная част, в която накълцват чудовището на парчета.

Мис Мейлър май също е доволна. През цялото време, докато Мелани чете, тя не спира да драска бързо-бързо в бележника си. А и записва гласа на момиченцето на малката си машинка за записване. Мелани се надява мис Мейлър да пусне записа на мис Жустиню, за да може и мис Жустиню да чуе историята й.

— Това беше наистина много интересно, Мелани — казва мис Мейлър. После слага записващата машинка на чина точно пред момиченцето и й задава още много въпроси за разказчето й. Как точно изглеждало чудовището? Какво чувствало към него момиченцето, докато чудовището било още живо? Какво чувствало към него, когато то било вече мъртво? Какво чувствало момиченцето към жената? И разни други такива работи, което е забавно, защото кара Мелани да се чувства така, сякаш хората от разказчето й са живи и наистина ги има.

Сякаш тя самата е спасила мис Жустиню от чудовището и мис Жустиню я е прегърнала.

А това е по-хубаво от милион гръцки митове.

Един ден мис Жустиню им разказва за смъртта. Разказва им, защото в едно стихотворение, което тъкмо им беше прочела, повечето мъже от Леката бригада умират 1 1 Става дума за поемата на Алфред, лорд Тенисън „Атаката на Леката бригада“ (англ. „Charge of the Light Brigade“), обезсмъртяваща храбростта на британската кавалерия в битката при Балаклава от 1854 г. в рамките на Кримската война. — Б.пр. .

Децата искат да знаят какво означава да умреш и какво усещаш, когато умираш. Мис Жустиню им казва, че то е все едно както когато нощем всички лампи угасват и става много, много тихо — само че не за кратко, а завинаги. Утрото не идва никога. Лампите повече никога не светват.