Майк Кэри - Момиченцето с всички дарби

Понякога мис Жустиню носи шал или нещо подобно върху блузата си, връзва го около шията и раменете си. В такива дни Мелани мисли, че учителката прилича на пират или на някоя от жените в градчето Хамелин, от което свирачът на флейта извел плъховете. Но жените от Хамелин на картинката в книгата на мис Жустиню са повечето стари и прегърбени, а мис Жустиню е млада и изобщо не е прегърбена, даже напротив — много е висока и много красива. Така че всъщност с шала повече прилича на пират, само дето няма кама и ботуши до коленете.

Когато мис Жустиню преподава, денят е изпълнен с невероятни неща. Понякога чете на децата стихове на глас, понякога носи флейтата си и им свири или пък им показва картинки в някоя книга и им разказва истории за хората на картинките. Така Мелани узна за Пандора и Епиметей, и за кутията, пълна с всички злини на света — веднъж мис Ж им ги показа на картинка в книгата си. На картинката имаше жена, която отваря кутия, а от кутията излизат всякакви страшни неща.

— Кой е това? — попита Ан.

— Това е Пандора — отвърна мис Жустиню. — Тя била невероятна жена. Боговете я благословили и всеки от тях й дал различна дарба. Това означава и името й — „момичето с всички дарби“. Пандора била умна и смела, красива и весела, била и всичко останало, което един човек би искал да бъде. Но си имала и един малък недостатък: била много — ама наистина много — любопитна.

Към този момент вече всички деца бяха наострили уши и внимаваха, и урокът страшно им харесваше, на Мелани също й харесваше и накрая научиха и цялата история, която започна с война между боговете и титаните, и завърши с това, че Пандора отвори кутията и пусна навън всички ужасни неща от нея.

После Мелани отбеляза, че не е честно да винят Пандора за случката, защото всъщност всичко било капан, който Зевс заложил на смъртните, а после нарочно създал Пандора такава, каквато е, само за да може чрез нея капанът да щракне.

— Браво на тебе, момиче! — отвърна мис Жустиню. — Винаги е така: мъжете се кефят, а жените опират пешкира.

А после се засмя. Мелани беше разсмяла мис Жустиню! Онова беше един наистина чудесен ден, нищо че самата Мелани така и не разбра какво толкова смешно беше казала.

Единственият проблем в дните, когато преподава мис Жустиню, е, че времето минава твърде бързо. Тогава всяка секунда е толкова ценна за Мелани, че тя буквално не смее да мигне; просто седи в клас с широко отворени очи, попива жадно всяка дума на мис Жустиню и я запаметява, за да може да си я повтори отново по-късно, когато остане самичка в килията си. Освен това при всяка възможност момиченцето задава на мис Жустиню въпроси, защото онова, което най-много обича да чува и да запомня, е начинът, по който гласът на мис Жустиню произнася името й — Мелани. Произнася го така, че я кара да се чувства като най-важния човек на света.

Веднъж Сержантът влиза в час, докато мис Жустиню преподава. Тъй като застава в дъното на стаята зад класа, Мелани не разбира, че е влязъл, докато не чува гласа му. Точно когато мис Жустиню казва „… и този път Пух и Прасчо преброиха в снега три чифта следи“ Сержантът се обажда рязко:

— Какво, по дяволите, е това?

Мис Жустиню спира да чете и го поглежда:

— Чета на децата приказка, сержант Паркс.

— Виждам — отвръща гласът на Сержанта. — Смятах обаче, че идеята е да проверим за какво ги бива, а не да ги веселим.

Мис Жустиню се напряга. Ако човек не я познава така добре, както я познава Мелани или ако не я наблюдава така внимателно, както я наблюдава Мелани, може и да не усети напрежението й. После то много бързо изчезва и когато учителката отново проговаря, гласът й си е същият, както обикновено и изобщо не звучи ядосано:

— Ами ние точно това правим, проверяваме ги — отвръща мис Жустиню. — Важно е да разберем как обработват информацията. Но за да има резултат, трябва все пак да вложим някаква информация в тях.

— Да вложим? — повтаря Сержантът. — Имате предвид факти?

— Не. Не просто факти. Идеи.

— Вярно бе, то в „Мечо Пух“ е пълно със страхотни идеи. — Сержантът използва сарказъм. Мелани знае как действа сарказмът; казваш обратното на онова, което всъщност имаш предвид. — Сериозно, губите си времето. Ако толкова държите да им разказвате истории, разправете им за Джак Изкормвача.

— Те са деца — изтъква мис Жустиню.

— Нищо подобно.

— Напротив, от психологическа гледна точка са именно деца.

— Ами майната й на психологията — отвръща Сержантът и вече звучи малко нещо ядосан. — Вие самата току-що казахте защо не бива да им четете повече „Мечо Пух“. Ако продължавате така, ще почнете да гледате на тях като на истински деца. И тогава ще залитнете. Ще вземете да отвържете някое, щото имало нужда да го погушкате или нещо такова. Хайде да не казвам какво ще последва, че вие си знаете.