Майк Кэри - Момиченцето с всички дарби

Патрулите трябва много да внимават, защото вън има още много гладни. Надушат ли те, ще те преследват докрай, а когато те хванат, ще те изядат. Мелани се радва, че живее в крилото, в безопасност зад дебелата стоманена врата.

Бийкън е съвсем различен от базата. Той е цял голям град, пълен с хора, със сгради, високи до небето. От едната му страна е морето, а от другите три — ровове и минни полета, за да не могат гладните да се доближават. В Бийкън може и цял живот да не видиш нито един гладен. А и е толкова голям, че в него сигурно живеят заедно сто милиарда души.

Мелани се надява един ден да отиде там. Когато мисията завърши и когато (както каза веднъж доктор Колдуел) всичко бъде приключено както трябва. Мелани се опитва да си представи този ден: стоманените стени ще се затворят като страници на книга и после ще настъпи… нещо друго. То ще е някъде навън и всички тук ще трябва да идат там, в другото.

Ще бъде страшно. Но и така чудесно!

Всяка сутрин Сержантът влиза през сивата стоманена врата, после идват хората му, а последен — учителят за деня. Всички те минават по коридора покрай вратата на Мелани, носят със себе си силната, горчива химическа миризма, която винаги е полепнала по тях; тя не е приятна, но е вълнуваща, защото означава началото на още един ден с уроци.

При звука на прибиращите се резета и стъпките по стъпалата, Мелани се втурва към вратата на килията и се изправя на пръсти, за да надникне през бронираното прозорче и да види хората като минават. Казва им „добро утро“, но те не бива да й отговарят и обикновено не го правят. Сержантът и хората му не й отвръщат никога, доктор Колдуел също, нито пък мистър Уитакър. Доктор Селкирк подминава вратата й забързано и винаги гледа другаде, така че Мелани не вижда лицето й. Само мис Жустиню й помахва с ръка, а мис Мейлър й се усмихва крадешком.

Учителят за съответния ден отива право в класната стая, а Сержантът и хората му започват да отключват килиите. Работата им е да закарат децата в клас, после изчезват някъде. Всяка сутрин следват специална процедура, а тя отнема много време. Мелани смята, че процедурата е еднаква за всички деца, но няма как да е сигурна, защото всичко се случва вътре в килиите, а единствената килия, която вижда отвътре, е нейната собствена.

Първо Сержантът блъска наред по всички врати и вика на децата да се приготвят. Обикновено вика „Превоз!“, но понякога прибавя и други думи. „Превоз, копеленца дребни!“ или „Превоз! По-живо!“ Голямото му белязано лице се надвесва над прозорчето на вратата и се взира в теб, за да се увери, че си станал и не се бавиш.

Веднъж, помни Мелани, Сержантът изнесе цяла реч — не на децата, а на хората си. „Някои от вас са нови. Не знаете с каква проклета работа сте се нагърбили, не знаете и къде въобще сте се нахендрили. Страх ви е от шибаните малки изроди, нали? Така и трябва. Прегърнете тоя страх, все едно е родната ви майчица. Колкото повече ви е страх, толкова по-малък е шансът да се прецакате.“ После беше изкрещял „Превоз!“, което беше чудесно, защото Мелани не беше сигурна дали речта всъщност е подкана да се приготвят, или не.

След като Сержантът каже „Превоз!“ Мелани бързо се облича: слага си дългата бяла риза, която виси на кукичка до вратата, чифт бели панталони от кутията, вградена в стената, и обува белите пантофки, пъхнати надлежно под леглото. После сяда в инвалидната количка до долната табла на леглото, точно както са я учили. Слага ръце на подлакътниците, стъпалата си — на стъпенките долу. Затваря очи и чака. Докато чака, брои. Стигала е най-много до две хиляди петстотин двайсет и шест, а най-малко — до хиляда деветстотин и едно.

Когато ключът се превърти в ключалката на вратата, тя спира да брои и отваря очи. Влиза Сержантът с пистолет, който насочва към нея. После влизат двама от хората му, притягат и закопчават прикрепените за количката каиши около китките и глезените на момиченцето. Има и една каишка за шията й; нея я притягат последна и винаги откъм гърба на Мелани, когато се уверят, че ръцете и краката й вече са здраво пристегнати. Тази последна каишка е направена така, че да не се налага този, който я закопчава, да си слага ръцете пред лицето на момиченцето. Понякога Мелани казва: „Не хапя“. Казва го като шега, но Сержантът и хората му никога не се смеят. Е, Сержантът веднъж се засмя, това беше първият път, когато Мелани се пошегува така, но смехът му беше един такъв гаден. А после й отвърна: „Все едно някога ще ти позволим да ухапеш някого, захарче“.