Майк Кэри - Момиченцето с всички дарби

Когато Мелани е така здраво завързана, че не може да движи нито ръцете си, нито краката, нито главата, хората на Сержанта я избутват в класната стая и я слагат зад чина й. Учителката (или учителят, ако наред е мистър Уитакър, защото той е единственият мъж учител) може вече да говори нещо на другите деца или да пише по черната дъска, но винаги в този момент спира и казва: „Добро утро, Мелани“. Казва го, за да могат децата, които седят на по-предните чинове в стаята, да разберат, че е влязла Мелани и също да й кажат „добро утро“. Повечето от тях, разбира се, не я виждат, когато влиза, защото всичките си седят в своите си колички и шиите им са здраво пристегнати, така че не могат да си обръщат главите.

Цялата процедура — вкарването на количката в клас, поздравът на учителката, последван от хоровото „добро утро“ на останалите — се повтаря още девет пъти след това, защото има още девет деца, които идват в класната стая след Мелани. Едно от тях е Ан, която преди беше най-добрата приятелка на Мелани и може би още е, само че последния път, когато ги разместиха (Сержантът нарича разместването „да поразбъркаме тестето“) сложиха двете момиченца много далеч едно от друго, а е трудно да си най-добра приятелка с някого, с когото не можеш да си говориш. По-късно идва и Кени, когото Мелани не харесва, защото й вика „пъпеш“ или „М-м-м-мелани“, за да й напомни как понякога тя заеква в клас.

Когато всички деца влязат в час, уроците започват. Всеки ден имат събиране и правопис, всеки ден има и упражнения за памет, но освен тях в останалите уроци май няма много-много ред. Някои учители обичат да четат на глас от някоя книга, а после да задават въпроси върху прочетеното. Други карат децата да учат факти и дати, и таблици, и уравнения — в това Мелани е много добра. Тя знае всички крале и кралици на Англия и кога са царували, знае всички градове в Обединеното кралство, знае в кои райони се намират, колко голямо население имат и кои реки текат през тях (ако имат реки), знае и техните девизи (ако имат девизи). Знае също всички европейски столици с тяхното население и годините, през които са били във война с Великобритания, защото почти всичките от тия столици по едно или друго време са водили такава война.

Не й е трудно да помни тия неща; запомня ги, защото това й помага да не скучае, а по-лошо от това да скучаеш няма. Ако например знае средната площ и броя на хората в един град, може на ум да пресметне гъстотата на населението и с регресивен анализ да допусне каква ще е тя след десет, двайсет или трийсет години.

Но в цялата тази работа има някакъв проблем. За градовете във Великобритания Мелани учи в часовете на мистър Уитакър, но не е сигурна дали схваща правилно всички подробности. Защото един ден, когато мистър Уитакър се държеше малко странно, а гласът му беше един такъв хлъзгав и неясен, той каза нещо, което разтревожи Мелани. Тя тъкмо го питаше дали в цифрата 1 036 900 като брой на населението на Бирмингам се включват и предградията или само централната градска част, когато мистър Уитакър каза: „На кого му пука? Нищо от тия работи вече няма значение. Преподавам ви го, само щото учебниците са отпреди трийсет години“.

Мелани настоя, защото знаеше, че Бирмингам е най-големият град в Англия след Лондон и искаше да е сигурна, че цифрите в главата й са точните. „Но статистическите данни…“ беше почнала тя.

Мистър Уитакър я пресече: „Господи, Мелани, те отдавна не важат. Това е минало! Там вече няма нищо. Нищичко. Населението на Бирмингам е нула“.

Та, по всичко личеше, че част от информацията на Мелани се нуждае от известно опресняване.

Децата имат уроци в понеделник, вторник, сряда, четвъртък и петък. В събота цял ден стоят затворени по килиите, а по радиоточките звучи музика. Никой не идва, дори Сержантът, а помежду си не могат да си говорят, защото музиката е твърде висока. Преди време на Мелани й хрумна да измисли език от знаци, вместо от думи, за да могат децата да общуват през бронираните прозорчета, така че тя се зае и измисли такъв език, и самото измисляне беше забавно, но когато попита мис Жустиню дали може да научи целия клас на него, мис Жустиню й каза не, при това й го каза силно и остро. Накара Мелани да й обещае, че няма да споменава езика на знаците пред никого от другите учители и в никакъв случай пред Сержанта. „Него и бездруго здраво го тресе параноята“, беше казала мис Жустиню. „Ако реши, че говориш с другите зад гърба му, ще си изгуби и малкото ум, дето му е останал.“