Майк Кэри - Момиченцето с всички дарби

Междувременно Мелани вече се е сетила за едно голямо изключение от правилото, според което всички деца си имат майки и бащи: това е Пандора, която си няма нито майка, нито баща, защото Зевс я направил от лепкава глина. Мелани смята, че в известен смисъл така е по-добре, отколкото да имаш майка и татко, които никога не си виждал. Призракът на отсъстващите й родители виси над нея и я прави неспокойна.

Но независимо от това, има още нещо, което Мелани иска да узнае и иска да го узнае толкова силно, че дори рискува да разстрои мис Жустиню още повече. В края на урока момиченцето изчаква учителката да се приближи и й задава въпроса съвсем, съвсем тихичко:

— Мис Жустиню, а какво ще стане, когато пораснем? Дали армията ще иска да ни задържи при себе си, или ще можем да се приберем у дома в Бийкън? А ако се приберем, всички учители ли ще дойдат с нас?

Всички учители! Как пък не! Все едно Мелани би искала да гледа мистър Хлъзгавия-глас-Уитакър до края на живота си! Или скучната доктор Селкирк, която все зяпа в пода, все едно я е страх дори да погледне класа. Мелани има предвид вас, мис Жустиню, вас, вас, вас и иска да го каже, но в същото време я е страх, сякаш изказването желанието на глас ще направи така, че то да не се сбъдне.

Освен това Мелани знае — отново от истории, които е дочула или са й прочели — че децата не остават в училище завинаги. Знае и че когато училището свърши, учителите не идват с тях у дома. И макар че не знае какво означава това, не може дори да си представи какво би било училището да свърши, Мелани приема, че подобно нещо един ден ще се случи и после ще започне нещо друго.

Затова е готова мис Жустиню да й отговори с „не“. Стяга се, така че, ако получи този отговор, нищо да не проличи по лицето й. Мелани просто иска да узнае фактите, за да може да се подготви за скръбта от раздялата.

Но мис Жустиню изобщо не отговаря. Освен ако бързото движение на ръката й не е някакъв отговор. Учителката рязко вдига длан пред лицето си, сякаш Мелани я е замерила с нещо (което Мелани, никога, никога, ама никога не би сторила!).

После сирената изсвирва три пъти в знак, че денят е свършил. А мис Жустиню навежда ниско глава, възстановявайки се от несъществуващия удар, който е получила. Странно, но точно в този момент Мелани осъзнава, че мис Жустиню винаги, ама винаги носи нещо червено по себе си. Или тениската й е червена, или лентата в косата й, или панталоните, или шалът. Всички други учители, както и доктор Колдуел, и доктор Селкирк носят само бяло, Сержантът и хората му носят зелено и кафяво, и зелено-кафяво. Мис Жустиню е червена.

Като кръв.

Сякаш мис Жустиню е ранена и тази рана не оздравява, а я боли непрекъснато.

Що за глупава идея, решава Мелани, че мис Жустиню винаги се усмихва, смее се и гласът й е като песен. Ако нещо я болеше, тя нямаше да може да се усмихва толкова много. Но точно в онзи момент мис Жустиню изобщо не се усмихва. Тя се взира в земята и лицето й е изкривено, сякаш е ядосана, тъжна или болна — сякаш от нея всеки момент ще излезе нещо лошо, може би сълзи, думи или повръщано, а може би и трите едновременно.

— Аз ще остана — избърборва Мелани. Отчаяно иска да накара мис Жустиню пак да се почувства добре. — Ако вие трябва да останете тук, аз ще остана с вас. Няма да искам да живея в Бийкън, ако вас ви няма.

Мис Жустиню вдига глава и отново поглежда момиченцето. Очите й са блеснали, а линията на устата й се движи непрекъснато и прилича на линиите, дето ги прави машината за кардиограми на доктор Селкирк.

— Съжалявам — бързо казва Мелани. — Моля ви, мис Жустиню, не бъдете тъжна. Можете да правите каквото поискате, ама наистина каквото поискате. Можете да си тръгнете или да останете, или…

После Мелани не успява да каже и дума повече. Изпада в тотално объркано мълчание, защото се случва нещо напълно неочаквано и абсолютно прекрасно. Мис Жустиню протяга ръка и я погалва по косата.

Погалва косата на Мелани, сякаш това е най-естественото и нормално нещо на света.

Пред очите на Мелани затанцуват светлинки, тя не може да си поеме дъх, не чува нищо, не може да говори, нито да мисли, защото никой — освен може би хората на Сержанта, при това само два-три пъти и винаги случайно — никога не я е докосвал, а сега я докосва мис Жустиню и Мелани усеща, че да бъде жива е почти непоносимо хубаво.

Всички в класа, които могат да я видят, гледат. Зяпнали са и са отворили широко очи. Толкова е тихо, че се чува как мис Жустиню си поема дъх и дъхът й леко притреперва накрая, сякаш й е много, много студено.