На всички е ясно, че е вторник, а по-важното от това е, че е ден, в който преподава мис Жустиню, но сега всички деца се мъчат да се сетят за още някоя причина, поради която денят е особен: „Вие имате рожден ден?“, „Кралят има рожден ден?“, „На днешния ден преди много години се е случило нещо важно?“, „Днешната дата е палиндром 3 3 Палиндром (гр.) — една или няколко думи или числа, които се четат по един и същи начин от ляво надясно и от дясно наляво. — Б.пр.
?“.
„Днес в класа ще дойде ново дете?“
Всички много се вълнуват, защото знаят, че въпросът има нещо общо с голямата брезентова торба, която днес мис Жустиню е донесла със себе си, а и виждат, че мис Жустиню се вълнува точно като тях, защото няма търпение да им покаже какво има вътре. Денят ще бъде хубав — може би един от най-хубавите.
В края на краищата, Шавон се сеща за отговора.
— Днес е първият ден от пролетта! — провиква се тя иззад гърба на Мелани.
— Браво, Шавон! — казва мис Жустиню. — Абсолютно вярно. Днес е двайсет и първи март и в тази част от света, в която ние живеем, на днешния ден настъпва… какво? Какво му е толкова важното на този двайсет и първи?
— Първият ден от пролетта е — повтаря Том, но Мелани, която и без това се ругае на ум, задето не се сети веднага, знае, че мис Жустиню пита за нещо друго.
— Днес е пролетното равноденствие! — избъбря бързо момиченцето, за да превари останалите.
— Точно така — съгласява се мис Жустиню. — Поздравете госпожицата. Днес е пролетното равноденствие. Какво означава това?
Децата се надпреварват да отговарят. Обикновено никой не си дава труд да им казва коя дата е и — разбира се — те никога не виждат небето, но знаят нещата на теория. Още от месец декември, след промяната на слънцестоенето, нощите постепенно се скъсяват, а дните стават по-дълги (не че децата някога са виждали истински ден или нощ, тъй като килиите в блока нямат прозорци). Днес е денят, когато двете части на денонощието най-сетне се изравняват. И денят, и нощта днес траят по точно дванайсет часа.
— А това прави деня вълшебен — казва мис Жустиню. — В стари времена това означавало, че е настъпил най-сетне краят на дългата тъмна зима, че всичко отново започва да расте и че светът пак ще се поднови. Смяната на слънцестоенето било обещание, че денят няма да намалява непрекъснато, докато напълно изчезне. Равноденствието пък било денят, в който това обещание се изпълнявало.
Мис Жустиню вдига голямата торба и я слага на масата.
— Доста мислих — почва тя бавно, защото знае, че децата я гледат втренчено, че едва се сдържат от нетърпение да узнаят какво има вътре — и ми дойде на ума, че всъщност на вас никой никога не ви е показвал какво всъщност е пролетта. Затова се прехвърлих през външната ограда…
Ахкания от класа. Район 6 може и да е прочистен, но всичко извън външната ограда на базата си остава територия на гладните. Излезеш ли, те могат да те видят и да те подушат — а ако веднъж доловят миризмата ти, никога няма да спрат да те преследват, докато не те изядат.
Мис Жустиню се смее на ужасените физиономии на децата.
— Шегувам се! — казва. — Всъщност, има едно ъгълче тук в лагера, което войниците не са си дали труд да обработят докрай, когато са строили базата. Там има много диви цветя и дори няколко дървета. Така че… — и учителката отваря торбата широко — отидох там и просто взех, каквото намерих. Преди Срива беше забранено да се къса така безогледно, но понеже в последно време дивите цветя си растат съвсем спокойно, рекох си, какво пък.
Мис Жустиню бърка в торбата и вади нещо. Прилича на пръчка, дълго и усукано, и във всички посоки от него стърчат по-малки пръчици. А от тях пък стържат още по-малки пръчици, така че цялото нещо има много шантава, сложна форма. А и цялото е като обсипано със зелени точки — но когато мис Жустиню го завърта в ръката си, Мелани вижда, че не са точки. Изпъкват от пръчката, сякаш нещо ги издува насила отвътре. А някои от тях са спукани; разцепили са се по средата и някак си се белят в нежни, нежни зелени устнички и кукички.
— Някой знае ли какво е това? — пита мис Жустиню.
Никой не отговаря. Мелани мисли напрегнато, опитва се да оприличи пръчката на нещо, което е виждала или за което да е слушала в клас. Малко остава да се сети, защото смисълът на името е ясен — трябва да означава начинът, по който голямата пръчка се разбива на по-малки пръчки и после пак и пак, така че пръчките стават все повече и повече, все едно някое голямо число се разлага на производните си.
Читать дальше