Гийом Мюссо - И след това…

— Вашата отговорност в този момент се състои в това да се погрижите за вашето семейство и да ме оставите да си свърша работата.

Старият адвокат не се съгласи:

— Аз нищо не съм искал от теб. Илюзия е, че това, което си направил, би могло да бъде добра идея. Знаеш не по-зле от мен какво рискуваш.

— И вие също, Джефри. Нима изгаряте от желание да свършите живота си в затвора?

— Не се прави на герой, Натан. Нека да бъдем реалисти: моят живот е зад гърба ми, докато ти имаш малка дъщеря, която има нужда от теб. И после… знаеш много добре, че може би не всичко с Малори е приключило… Бъди малко по-отговорен!

— Те ще имат нужда по-скоро от вас, Джефри — отвърна с блуждаещ поглед Натан.

Уекслър смръщи вежди.

— Не те разбирам.

Натан въздъхна. Трябваше да признае поне част от истината на своя тъст. Нямаше как другояче да постъпи, нищо че и дума не можеше да става да му говори за Вестителите. След няколко секунди колебание той промълви:

— Слушайте… аз умирам, Джефри.

— Какви ги говориш?

— Болен съм.

— Ти подиграваш ли се с мен?

— Не, говоря съвсем сериозно.

— Какво? Да не е… рак?

Натан кимна с глава.

Джефри Уекслър бе смаян. Натан пред прага на смъртта!

— Но… но… консултирал ли си се поне с добри лекари? — попита го той, заеквайки. — Известно ти е, че се познавам с най-добрите хирурзи от MGH 22 22 Massachusets General Hospital — престижна болница в Бостън. …

— Няма смисъл, Джефри, аз съм обречен.

— Но ти дори нямаш четиридесет години. Човек не умира на четиридесет години! — извика той, предизвиквайки няколко клиенти от околните маси да се обърнат към тях.

— Аз съм обречен — повтори тъжно Натан.

— Но ти изобщо нямаш вид на умиращ — настоя Джефри, който не искаше да се примири с тази новина.

— Да, но е така.

— По дяволите тогава.

Възрастният мъж примигна няколко пъти. Една сълза се изтърколи по бузата му, но той не направи нищо, за да се пребори с вълнението си.

— И колко време ти остава?

— Не много. Няколко месеца… може би и по-малко.

— Мамка му стара — изломоти тихо Джефри, който не виждаше много ясно какво друго би могъл да каже.

Натан възприе много настойчива интонация:

— Слушайте, не бива да казвате на никого, Джефри, разбрахте ли ме добре, на никого. Малори все още не е в течение и аз искам лично да й съобщя за всичко това.

— Разбира се — промърмори той.

— Погрижете се за нея, Джефри. Знаете, че тя ви обожава. Тя има нужда от вас. Защо не й се обаждате по-често?

— Защото ме е срам — призна възрастният мъж.

— От какво ви е срам?

— Срам ме е от този порок, който живее в мен, срам ме е от това, че съм неспособен да спра с пиенето…

— Всички си носим нашите слабости, както ви е известно.

Наистина, светът се бе преобърнал. Натан чакаше смъртта си, а утешаваше другиго! Джефри не знаеше какво да направи, за да изрази своето съчувствие. Би дал мило и драго, за да спаси живота на своя зет. В съзнанието му изплува цял букет от спомени: видя Натан на десет години, когато ходеха за риба или го водеше да нагледат „захарните колиби“, в които произвеждаха сироп от кленов сок 23 23 В Северна Америка от преварения и прецеден кленов сок се произвеждат сладки продукти: захар, сироп, кленово масло и др. — Б.пр. . Навремето се отнасяше към него почти като към свой син и смяташе да подпомогне образованието му. След време биха могли да работят заедно, да създадат своя кантора („Уекслър & Дел Амико“) и да обединят способностите си, за да воюват за полезни каузи: да връщат доброто име на хората, да защитават слабите… Но историята с гривната и това проклето пиене бяха провалили всичко. Пиенето и парите, тези шибани пари, които всичко покваряваха, всичко лишаваха от смисъл. И в крайна сметка всичко свършваше по един и същи начин: със смъртта.

Вълна от тръпки скова старото му тяло, пробягвайки от гръбнака през раменете и стомаха. Снощи дори не си бе дал сметка, че е блъснал това дете. Нима бе възможно да допусне такова нещо? Нима е могъл да падне толкова ниско?

Въпреки че сто пъти досега си бе давал това обещание, той отново се закле, че никога повече през своя живот няма да се докосне дори до капка алкохол.

Господи, помогни ми! — примоли се той наум, макар прекрасно да знаеше, че Бог отдавна го бе изоставил на собствената му съдба.

— Позволи ми да ти бъда адвокат — внезапно се обърна той към Натан, — остави ме поне да те защитавам в делото за катастрофата.

Това бе единственото нещо, което все още се чувстваше способен да върши добре.