Гийом Мюссо - И след това…

Трябваше бързо да възстанови концентрацията си. Изминал бе само един месец, откакто носеше пълната отговорност за своите пациенти и все още изпитваше страх, че не е на нужната висота. Честно казано, този първи месец не бе минал много добре: лекарят, който наблюдаваше работата й, не се бе посвенил да изкара нейните недостатъци на показ пред всички. Клер бе много ядосана от подобно поведение. Никак не бе лесно да се наложиш, когато си само на двадесет и четири години.

Виещата сирена на линейката, която влетя с бясна скорост и спря пред вратата, й вледени кръвта. Тази вечер тя щеше да бъде единственият лекар на разположение и трябваше да се справи с всичко. Подир няколко секунди вратите се отвориха, за да пропуснат носилката на колелца, около която се суетяха санитарите от Бърза помощ. Клер си пое дълбоко въздух и се потопи в суматохата като в океан.

— Какво имаме, Армандо? — попита тя най-близкия санитар.

— Момче на седем години, ударено от кола. В кома от двадесет минути. Многобройни контузии и фрактури на таза, ребрата и крака. Налягане нестабилно, пулс 110, сатурация нормална. Не са регистрирани предшестващи инциденти.

Добре, няма хемоторакс.

После изследва с длани стомаха му.

Няма разкъсване на далака.

— Добре, вземаме кръв, проверяваме левкоцити, коагулация.

Спокойно, Клер.

— Искам още: скенер на гръбначния стълб, рентген на гръдния кош, таза, врата, раменете…

Забравяш нещо, пиленце. Забравяш нещо…

— И на тибията. Хайде, всички на работа! — каза тя енергично. — Вдигаме го по мой знак: едно, две…

— … три! Трима души, ти казвам! С един удар — и леш на земята! Ще ми досаждат те на мене, разбираш ли!

Натан слушаше, без да чува своя съсед по килия, някакъв пияница, предизвикал сбиване в един супермаркет, когото бяха затворили заедно с него в единствената свободна килия в полицейския участък. Минал бе почти четвърт час, откакто решетката се бе затръшнала зад гърба му, но той все още не си даваше сметка, че ще прекара нощта в затвора. За отрицателно време бе изгубил статута си на уважаван адвокат и придобил положението на мръсник, избягал, след като блъснал дете на пътя. Не можеше да се отърве от гледката на момчето, което Джефри бе помел. На това крехко и неподвижно телце, изгубено в гънките на светлоотразяващото яке. На няколко пъти бе попитал полицаите какво е станало с него, но никой не бе пожелал да му отговори. С мръсници не се разговаря.

Единственото, което бе научил, бе, че се казва Бен Грийнфийлд.

Кевин, Кендис, този малък Бен…

От няколко дни смъртта го следваше на всяка крачка. Дебнеше го от всеки уличен ъгъл, за да хвърля пред погледа му невинни жертви в очакване да настъпи и неговият ред. Гарет имаше право: смъртта бе навсякъде. Тази ужасяваща действителност, която той никога не бе имал куража да погледне в очите, сега се бе взривила пред лицето му, преобръщайки цялата му представа за света.

По дяволите, какъв студ е тук. И този кретен, който не спира да бръщолеви…

Сплете ръце и се разтри на равнището на раменете. Бе съсипан, сломен от умората и унинието, но в същото време бе почти готов да се закълне, че тази нощ в никакъв случай няма да заспи.

Кевин, Кендис, Бен… Гледката на техните ранени или мъртви тела бе породила у него някакво чувство на паника и безсилие. Той се строполи върху тесния дървен нар и се хвана за главата. Събитията от последните два часа преминаха като на филм през съзнанието му.

В момента, в който полицаят му бе наредил да свали стъклото, времето се бе забавило и мислите му се бяха сблъскали накуп в него. Със скоростта на мълния бе осъзнал, че той, доскорошният син на камериерка, държеше в ръцете си съдбата на тази престижна фамилия. Той, новоизлюпеният кариерист, парвенюто, който никога не бе приет в лоното на семейството, можеше в този миг да ги спаси всички. Именно това бе и решил да стори. Защото от съхранената чест на Уекслърови зависеше бъдещето на двете най-важни същества в неговия живот. Оттук насетне не бе важно нищо друго освен любовта на Малори и Бони.

Не мога да изгубя Малори , помислил си бе той. Ако я изгубя, губя всичко.

Накараха го да излезе от колата, без да прави резки движения. Сетне го претърсиха от главата до петите и му надянаха белезници. Знаеше много добре, че този образ завинаги ще се запечата в главата на Бони: тя бе видяла как полицаите качват нейния баща с белезници на ръцете в една от патрулните коли, за да го откарат в затвора. В затвора. Какво ли можеше да си помисли? Всъщност какво знаеше тя за занаята на своя баща? Почти нищо. Бе й обяснил, че е „фирмен адвокат“, но ясно си даваше сметка, че за нея това нищо не означаваше. От друга страна, Бони твърдо знаеше какво е полицията. Ролята на тази институция бе да арестува престъпниците. И полицията бе арестувала нейния баща.