Гийом Мюссо - И след това…

И като капак на всичко, ченгетата бяха намерили бутилката от уиски, изпразнена почти до дъно от неговия тъст. В Масачузетс бе забранено да се носи в превозно средство отворена бутилка алкохол. Това бе още едно нарушение, отговорността за което трябваше да се стовари върху Натан. Освен това той бе близо до пълната катастрофа, защото за полицая, който го бе задържал, наличието на бутилка задължително означаваше каране в нетрезво състояние. Натан протестира енергично. Той сам демонстрира теста за трезвеност: да следва с поглед движението на изправения си показалец, да докосне бързо всички пръсти на едната ръка с пръста на другата, броейки ги първо в едната, след това — в обратната посока… Тъй като полицаят не бе убеден, адвокатът настоя да мине на тест за алкохол.

Разбира се, нямаше и грам алкохол в кръвта, но ченгетата бяха толкова разочаровани от резултата, че повториха и потретиха проверката, без да постигнат по-добър резултат. Затова го арестуваха „само“ за бягство от мястото на катастрофата.

Работата бе много сериозна. Принадлежността му към юристите не го освобождаваше от необходимостта да понесе своята отговорност: той бе в дъното на инцидент, в резултат на който имаше тежко ранен, и за това си действие заслужаваше много години затвор. Без да се има предвид, че нещата можеха да се усложнят още повече, ако за нещастие Бен починеше.

— Мамка му, ще ми се спукат топките от студ тук! — изрева пияндето в ухото му.

Натан въздъхна. Не бива да обръща внимание на този тип. Трябва да бъде силен. Утре дежурният съдия ще му определи размера на гаранцията — със сигурност астрономическа сума — и ще го пусне условно на свобода. Ако се стигне до процес, то ще бъде едва след няколко месеца, а дотогава той вече не ще бъде на този свят. Тогава навярно ще бъде принуден да се изправи пред един друг съдия, далеч по-страшен от което и да било съдилище в Масачузетс…

В същия миг, на повече от сто километра оттам, Аби Купърс паркира малката си „Тойота“ на паркинга пред един магазин за хранителни стоки в съседство с Норуок. Върху капака на колата си тя разгъна пътна карта в търсене на най-прекия път към Стокбридж.

— Апчхи! Апчхи!

Аби кихна няколко пъти. Гонеше я отвратителна хрема, придружена от силно главоболие. Като венец на всичко, този скапан мокър сняг отново бе започнал да вали, мокрейки стъклата на нейните очила. Какъв късмет! Много пъти се бе опитала да си сложи лещи, но така и не можа да се приспособи към тях.

За стотен път мислеше и премисляше разговора, който бе провела със своя началник. Колкото и да се мъчеше, не можеше да повярва на тази история. Натан в затвора! Преди да влезе в килията, всеки затворник имаше право на един телефонен разговор и той бе избрал да се обади в кантората. Поискал бе да говори с Джордан, но главният партньор отсъстваше и тя вдигна телефона. Веднага бе почувствала унинието му. Под това впечатление сърцето й така се бе свило, че тя бе решила начаса да тръгне към него. Как да си представи, че Натан би могъл да избяга, изоставяйки тежко ранено дете в канавката до пътя?

Но нима човек познава истински и докрай хората около себе си? Може би прекалено го бе идеализирала. Наистина, в работата си имаха истински сговор, почти съзаклятничество. Двамата бяха оформили прекрасен екип. Може би се славеше донякъде като кариерист, като цинична акула, готов на всякакви компрометиращи сделки, но тя познаваше донякъде и слабостите, и съмненията му. Понякога в топлите и хубави дни те слизаха през обедната почивка да хапнат заедно по един сандвич на пейките в Браянт Парк. В тези мигове между тях възникваше някаква неуловима близост. Намираше нещо много привлекателно, почти детско у него.

След развода му тя бе таила известно време надеждата, че той ще пожелае да се сближи с нея, но това не бе станало. Чувстваше, че все още е много силно привързан към своята жена, Малори. Виждала ги бе заедно още докато работеше в Сан Диего. Те наистина бяха чудновата двойка, човек би казал, че между тях съществуваше някаква безкрайна отдаденост.

Болницата в Питсфийлд

Залата за посетители

01 часа 34 минути

— Господин и госпожа Грийнфийлд?

Клер Джулиани тъкмо бе прекосила залата за посетители, изпитвайки лека боязън. Моменти като този не можеха да не я плашат.

— Да, госпожице.

Семейството, което от няколко часа едва си намираше място от притеснение, вдигна тревожните си лица към младата стажантка. От очите на майката бликаха сълзи. Тези на бащата бяха изпълнени с гняв.