Гийом Мюссо - И след това…

— Аз съм доктор Джулиани. Аз се заех със случая на Бен, след като го докараха тук и…

— Господи, как е той, докторе? — прекъсна я майката. — Можем ли да го видим?

— Синът ви е засегнат от многобройни фрактури — поднови обясненията си Клер. — Стабилизирали сме го, но е получил травма на черепа, която е довела до значителна мозъчна контузия със субдурален хематом.

— Субдурален хематом?

— Това… това е оток, госпожо. Оток под мозъчната ципа, който притиска самия мозък. В момента правим всичко възможно да спрем нарастването на вътрешномозъчното налягане и мога да ви уверя, че…

— Какво означава всичко това? — попита бащата, уморен от обясненията.

— Това означава, че все още не можем да кажем кога вашият син ще излезе от комата — обясни спокойно Клер. — Може би след няколко часа, а може и повече… Трябва да чакаме.

— Какво да чакаме? Да видим дали ще се събуди, или ще свърши живота си като вегетиращ зеленчук…

Клер се опита да го успокои:

— Трябва да се надявате, господине — посъветва го тя, поставяйки ръката си върху рамото на своя събеседник.

Но той се освободи с рязко движение, за да нанесе поредица от бесни удари по един от автоматите за напитки.

— Ще го убия! Ако Бен не се събуди, ще пречукам тоя нещастен адвокат!

19 декември

— И дума да не става ти да поемеш тази вина вместо мен!

Джефри Уекслър и зет му седяха в дъното на ресторант, обслужващ пътуващите по междущатска магистрала №90. Бяха си поръчали много кафе. Над тяхната маса стар стенен часовник с рекламата на „Кока-Кола“ показваше десет сутринта. Мястото бе оживено: местното радио бе оповестило възможността от заледявания по пътищата през следващите часове и гръмкият говор, характерен за шофьорите на тежки камиони, почти успяваше да заглуши непрестанния тътен на движението.

Натан бе освободен половин час по-рано от помощника на шерифа, някакъв тип, носещ името Томи Дилука. Около полунощ адвокатът го бе помолил за разрешение да отиде до тоалетната. Дребният началник не само че не бе изпълнил искането му, но дори се бе възползвал от повода, за да изстреля по негов адрес няколко ругатни и да му разкаже с най-големи подробности всички мъчения, на които ще го подложат старите кучета в затвора „Лоуел“, когато ще го „тикнат на топло за двадесет години“.

Джефри бе платил цялата гаранция, възлизаща на петдесет хиляди долара, докато Аби се бе натоварила с юридическите формалности. Натан незабавно бе получил личните си вещи. В главата му имаше само едно желание: да изчезне колкото се може по-бързо оттук.

— До скоро — му бе казал помощник-шерифът с подигравателна усмивчица.

Адвокатът не без усилия бе съумял да се овладее. Не му бе отговорил нищо, задоволявайки се да вдигне глава и да се държи изправен като буквата „I“, въпреки че гърбът му бе станал на нищо след безсънната нощ, прекарана на твърдия нар. Отваряйки стъклената врата, последна преграда към свободата, той бе забелязал своето отражение в стъклото и бе намерил, че е заприличал на фантом, сякаш за една-единствена нощ бе остарял с много години.

Придружен от своя шофьор, Джефри бе дошъл да го чака в студената сутрин. Прясно избръснат, облечен в елегантно палто от кашмир, което му придаваше вид на голям началник, Уекслър излъчваше впечатление за стабилност. Едва ли някой би могъл да си представи, че същият човек само допреди няколко часа е бил почти в алкохолна кома, нищо че дълбоките глътки дим, които той трескаво дърпаше от пурата си, издаваха очевидната му нервност.

Непривикнал към каквито и да било жестове на нежност, Джефри се бе задоволил с леко успокоително потупване по рамото на своя зет в мига, когато той сядаше в колата. Веднага щом бе получил своя мобилен телефон, Натан се бе опитал да се обади на Малори в Бразилия, но след няколко позвънявания неизменно се включваше гласовата поща. Усилията на Джефри, който от своя страна също бе пробвал многократно да се свърже с нея, не се бяха увенчали с по-голям успех. След това шофьорът ги бе оставил пред крайпътния ресторант. Двамата мъже знаеха, че не могат да избегнат предстоящия разговор.

— И дума да не става ти да поемеш тази вина вместо мен! — повтори Джефри, стискайки юмрука си върху гетинаксовото покритие на малката масичка.

— Уверявам ви, че така ще бъде по-добре.

— Слушай, аз може и да съм алкохолик, но не съм страхливец. Не мога да избягам от своята отговорност.

Натан не пожела да се подчини на тази логика.