Гийом Мюссо - И след това…

— Спомняш ли си какво се случи с теб?

— Искате да кажете, за произшествието?

— Да, разкажи ми.

Проточи се обаче дълга пауза, която накара Гудрич да повтори въпроса си:

— Разкажи ми, искаш ли?

След ново доста дълго мълчание Натан се чу да му отговаря:

— Знаех, че съм мъртъв.

— Какво?

— Знаех, че съм мъртъв.

— Защо мислиш подобно нещо?

— Защото вие го казахте.

— Не те разбирам.

— Когато ме докараха на носилката, вие казахте, че съм мъртъв.

— Ха… Не съм казвал точно това и при всяко положение ти не би могъл да ме чуеш.

— Не, можех, аз бях извън моето тяло и ви гледах.

— Какво говориш?

— Вие извикахте много силно някои думи, които не разбрах много добре.

— Виждаш, че…

Но Натан го прекъсна:

— Медицинската сестра докара една количка. Върху нея имаше два инструмента, които вие потъркахте един в друг, преди да ги сложите на гърдите ми. После извикахте: „Освобождаваме!“ и цялото ми тяло подскочи.

Слушайки настойчивото детско гласче, което всъщност бе неговото, Натан се почувства съвсем не на себе си. Изпитваше непреодолимото желание да спре записа, защото усещаше, че продължението не ще му донесе нищо друго освен страдание, но любопитството бе въпреки всичко по-силно.

— Откъде знаеш това? Кой ти го разказа?

— Никой. Аз се носех по тавана и видях всичко. Можех да прелетя и над цялата болница.

— Мисля, че бълнуваш.

Натан не отговори нищо и отново се настани продължително мълчание. Най-сетне Гудрич отново заговори с недоверчив тон.

— И какво видя след това?

— Нямам повече желание да говоря с вас.

— Слушай, съжалявам. Не исках да кажа, че бълнуваш, но това, което ми разказваш, е толкова изненадващо, че ми е трудно да го повярвам. Хайде, кажи ми какво видя след това, шампионе.

— Някаква сила ме засмука и се озовах в нещо като тунел. Движех се с много голяма скорост.

Последва поредната пауза, сетне Гарет го насърчи да продължи.

— Слушам те.

— Докато летях в тунела, видях целия си живот преди произшествието и забелязах също други хора. Мисля, че бяха мъртви.

— Мъртви хора? Какво правеха там?

— Помагаха ми да премина през тунела.

— И какво имаше в края на тунела?

— Няма да мога да го обясня.

— Постарай се, моля те.

Детето продължи, но в гласа му се чувстваше нарастващо напрежение.

— Имаше някаква бяла светлина, много мека, но и силна.

— Говори, говори по-нататък.

— Знаех, че би трябвало да умра. Исках да потъна в светлината, но имаше нещо като врата, която ми пречеше да стигна до нея.

— Какво имаше пред тази врата?

— Няма да мога да го обясня.

— Постарай се, шампионе, моля те.

Гласът на Гудрич бе станал умоляващ в този момент. След известно мълчание Натан каза:

— Там имаше някакви „същества“.

— „Същества“?

— Едно от тях ми отвори вратата, за да ме пусне да вляза в светлината.

— Страх ли те беше?

— Не, напротив. Беше ми добре.

Гудрич не разбираше логиката на детето.

— Но от това, което ми каза преди малко, ти си разбирал, че ще трябва да умреш.

— Да, но това не беше тревожно. И после…

— Продължавай, Натан.

— Усещах, че ми оставят избор…

— Какво искаш да кажеш?

— Позволяваха ми да не умра, ако още не съм готов.

— И ти избра това?

— Не. Аз исках да умра. Беше ми толкова добре в тази светлина.

— Как е възможно да говориш такива работи?

— Много ми се искаше да потъна в светлината.

— Защо?

— Това нещо е точно такова.

— Кое?

— Смъртта.

— И защо не умря?

— Защото в последния момент ми изпратиха някакво видение и аз реших да се върна.

— И какво бе това видение?

С навлажнени очи Натан се чу да отговаря с почти неуловим глас.

— Съжалявам.

— Какво?

— Това не ви засяга.

— Какво беше това, Натан?

— Това не ви засяга. Съжалявам.

— Няма проблем, шампионе, няма проблем. Всеки човек има правото да пази своята тайна.

Записът спря. А Натан се разплака. Плака с топли сълзи и без никакви задръжки, както само децата се осмеляват да го направят, сетне се съвзе и натисна копчето за бързо превъртане на лентата напред, но нямаше нищо друго.

Тогава отново се зачете в дневника.

23 септември 1972 година

От два дни не съм престанал да мисля за думите на Натан и все не успявам да разбера как е могъл да ми даде толкова точни детайли за медицинските грижи, които ние положихме за него.

Наистина като че ли се е върнал от отвъдното.

Никога не съм чувал нещо подобно от устата на пациентите си, а още повече — на едно дете. Казаното от момчето е много смущаващо и би ми се искало да го обсъдя с колеги, но в същото време ме е страх, че може би тази тема е табу в медицинските среди.