Гийом Мюссо - И след това…

Понесена от тежките потоци на напрегнатото движение, колата пое през някакъв краен квартал, където цените на жилищата едва ли бяха особено високи. Камерата премина мимоходом през поредица от индустриални складове и не след дълго пътуването свърши на паркинга пред някаква отвратителна сграда с мръсни открити тухли.

Нима Гудрич бе заснел този филм? Във всеки случай авторът му с такова старание бе проследил пътните табели, че за зрителя изобщо не бе трудно да отиде точно на това място.

Следващата картина представляваше вътрешността на малък апартамент.

Всъщност той се състоеше от едно-единствено неголямо помещение, жълтеникаво на цвят, с твърде бедна обстановка, но чисто, с някакъв допотопен телевизор, поставен върху масичка от гетинакс, и малък хладилник до олющена метална мивка. Не се чуваха други звуци освен крясъци и окуражителни подвиквания, които нахлуваха през прозореца: несъмнено звуковата картина на баскетболен мач, който хлапетата играят на асфалта в двора на блока.

Камерата трепереше, но отчетливо можеше да се види една от стените, покрита със снимки над малкото старо бюро, стоящо пред нея.

Обективът плътно се приближи до най-голямата фотография — стара, почти напълно избледняла снимка.

На нея се виждаше малко русо момиченце с разпилени от вятъра коси, стъпило върху литнала към небето люлка. То се заливаше от смях, докато един мъж по риза го засилваше отстрани.

Зад ухото му бе затъкната незапалена цигара.

Натан запали фаровете, преди да запали двигателя на джипа.

Докато караше, извади мобилния си телефон и натисна копчето за автоматично набиране на службата за справки. Поиска да му дадат номера на болницата в Стейтън Айлънд, защото имаше твърдото намерение да поговори с Гудрич.

— Докторът излезе от болницата след края на работното време — осведоми го телефонистката. — Тъй като утре не е на работа, предполагам, че е заминал да си отпочине в своята къща в Кънектикът.

— Бих ви помолил да ми дадете адреса му.

— Съжалявам, господине, не съм упълномощена да давам подобна информация — произнесе тя обичайната си фраза с неприязнен тон.

— Аз съм негов приятел, а случаят е много спешен.

— Ако сте му приятел, той със сигурност би трябвало да ви е дал своя адрес…

— Слушайте — прекъсна я рязко Натан, — аз идвах вчера при вас, в болницата, преди три дни — също. Може би си спомняте за мен? Аз съм адвокат и…

— Съжалявам.

— Дайте ми, по дяволите, този шибан адрес! — изрева Натан в слушалката.

Чувстваше нервите си съвършено оголени.

От другата страна телефонистката пусна една дълга въздишка. Сали Греъм трябваше да приключи смяната си след по-малко от тридесет минути. Болницата й плащаше 7 долара на час. Нито лекарите, нито сестрите й засвидетелстваха и най-малкото уважение. Тя нямаше намерение да позволява на този побеснял неврастеник да й досажда повече, а най-добрият начин да се отърве от него бе да му даде каквото искаше. Ето защо се порови в електронните картотеки и в края на краищата му съобщи точния адрес.

— Уф… благодаря — промърмори Натан, — извинявайте, че така се развиках.

Но тя бе вече затворила.

Извъртя рязко волана и пое по посока на Веразано Бридж, за да стигне до Бруклин, без да се качва на ферибота.

В далечината светлините на „Файненшъл Дистрикт“ се отразяваха в черните води, миещи устието на Хъдсън.

Рейндж роувърът със своите 285 коня пасваше прекрасно на пътя. Той напусна Манхатън по шосе №95, след което подкара към Кънектикът. Картините от филма, който току-що бе видял, се прожектираха отново в съзнанието му. Караше бързо, прекалено бързо: хвърляйки поглед върху километража, Натан усети, че далеч бе надхвърлил разрешената скорост, и се принуди да намали.

Обичаше Нова Англия с нейните селища, които изглеждаха неподвластни на времето и сякаш излизаха направо от илюстрациите на Норман Рокуел. Това е истинската Америка, мислеше си той, Америка на пионерите и традициите, на Марк Твен и Стивън Кинг.

Потънал в размишления, Натан кара така повече от час, преди да пристигне в градчето Мистик, древен китобоен център, което днес представляваше точно копие на пристанище от XIX век.

Бе минавал през него миналото лято — а може би по-миналото? — на път за Филаделфия. Спомняше си много добре изящните къщи, строени за капитаните на китобойните кораби. През туристическия сезон мястото бе изключително многолюдно, ала през зимата посетителите бяха малко. Тази вечер всичко изглеждаше спокойно и мъртво, като че ли студеният и солен океански вятър бе кристализирал Мистик, за да го превърне в призрачен град.