Стивен Кинг - Институтът

Навън имаше сгъваем стол. Седалката беше увиснала, а краката – ръждясали и очукани като душа, но издържа тежестта му. Седеше с изпънати крака и пъдеше мушиците, докато гледаше залязващото слънце да пламти като оранжева пещ между дърветата. Гледката предизвика у него едновременно наслада и меланхолия. Почти безкраен товарен влак се появи към осем и петнайсет, пресече щатското шосе на прелеза и се отдалечи към складовете в покрайнините на града.

– Проклетият влак от Джорджия винаги закъснява.

Тим обърна глава и видя собственика – и единствен служител от нощната смяна на изисканото заведение, в което беше отседнал. Мъжът беше слаб като вейка. Елече с щампи на капчици висеше от мършавите му рамене. Крачолите на бежовия му панталон не достигаха глезените и вадеха на показ белите му чорапи и овехтели кецове. Лицето му, което смътно напомняше на плъх, беше обрамчено от ретро прическа в стил „Бийтълс“.

– Нима?

– Е, така или иначе няма значение – Норбърт сви рамене. – Вечерният влак не спира в града. Нито онзи в полунощ, освен ако не трябва да разтовари дизелово гориво или зарзават за супермаркета. По-надолу има кръстопът. – Той кръстоса показалци, за да демонстрира. – Едната линия отива към Атланта, Бирмингам, Хънтсвил и така нататък. Другата идва от Джаксънвил и продължава към Чарлстън, Уилмингтън, Нюпорт и градовете в онази посока. Тук спират най-вече товарните влакове, които пътуват през деня. Да те интересува работа в склад? Все не им достигат по един-двама души. Но се иска здрав гръб. Не е за мен тая работа.

Тим го огледа. Норбърт пристъпи от крак на крак и се ухили, при което разкри редица зъби, които Тим би нарекъл „пътници“. Все още бяха в устата му, но явно скоро щяха да си заминат.

– Къде ти е колата?

Тим продължи да го гледа мълчаливо.

– Ченге ли си?

– В момента съм просто човек, който гледа залеза над гората – отвърна Тим. – И бих предпочел да се насладя на гледката в уединение.

– Ама така кажи – рече Норбърт и би отбой, като се спря само за един кратък изпитателен поглед през рамо.

Товарният влак най-накрая премина. Червените предупредителни светлини на прелеза угаснаха. Бариерите се вдигнаха. Шепата коли, които чакаха, запалиха и потеглиха. Тим наблюдаваше как слънцето преминава от оранжево в червено, докато се спускаше надолу – червеното небе вечер е добра поличба за моряка, би казал дядо му, нощният пазач. Проследи как сенките на боровете се издължават по шосе 92 и постепенно се сливат. Убеден беше, че няма да го наемат за нощен пазач – и може би щеше да е за добро. Дюпрей бе затънтено градче, не просто встрани от натоварените пътни артерии, а направо задънена улица. Ако не бяха четирите склада, селището едва ли би съществувало. И какъв беше смисълът от складовете? Да съхраняват временно телевизори, пристигнали от някой пристанищен град на север като Уилмингтън или Норфолк, които после да бъдат изпратени към Атланта или Мариета? Да съхраняват кутии с компютърни консумативи, докарани от Атланта, и после да ги натоварят отново и да ги пратят към Уилмингтън, Норфолк или Джаксънвил? Да складират торове или опасни химикали, защото в тази част на САЩ законът не го забраняваше? Всичко се въртеше в един безкраен омагьосан кръг, а всеки глупак знаеше, колко безсмислено е това.

Прибра се в стаята, заключи вратата (напълно излишно, защото беше толкова паянтова, че и един ритник щеше да я изкърти), съблече се и легна на кревата, който беше малко провиснал, но нямаше буболечки (поне доколкото видя). Сключи ръце зад тила си и се взря в картината с ухилените чернокожи мъже на борда на фрегатата или както там се наричаха този тип кораби. Накъде ли плаваха? Пирати ли бяха? Приличаха му на пирати. Но каквито и да бяха, в крайна сметка щеше да се наложи да запретнат ръкави и да се заемат с товарене и разтоварване на следващото пристанище. Може би всичко се свеждаше до товарене и разтоварване. Съвсем наскоро той самият се беше разтоварил от самолета за Ню Йорк. След това беше товарил консервени кутии и бутилки в завода за рециклиране. Днес бе натоварил кашони с книги в колата на мила библиотекарка в един град и ги беше разтоварил в друг. Беше се озовал в Дюпрей само защото движението по магистрала 1-95 беше прекалено натоварено за тесния път и имаше задръстване, докато коли и камиони чакаха пътна помощ да пристигне и да натовари катастрофиралата кола на някой беден човечец. Вероятно след това беше пристигнала и линейка да натовари шофьора и да го разтовари в най-близката болница.