Стивен Кинг - Институтът

– Върви да донесеш молба на човека, Рони. Приятно ми беше да се запознаем. Добре дошли в Дюпрей. Ако се държите подобаващо, ще се спогодим чудесно. – И след тези думи си тръгна и остави последиците от неподобаващото поведение отворени за интерпретация. През решетките на прозореца Тим видя как старият джип излиза на заден ход от паркинга и поема по късата главна улица на Дюпрей.

Молбата за кандидатстване беше закачена върху пластмасова подложка. Тим седна на един от трите стола до лявата стена, остави сака на пода между краката си и започна да я попълва.

„Нощен пазач – помисли си. – Проклет да съм!“

Шериф Ашуърт – или шериф Джон, както Тим научи, че го наричат повечето жители на града и подчинените му – имаше голямо шкембе и вървеше бавно. Бузите му висяха като на басет, а косата му беше гъста и побеляла. Служебната му риза беше изцапана с петно от кетчуп. Носеше пистолет „Глок“ на кръста си и пръстен с рубин на кутрето. Южняшкият му акцент беше силен, поведението му беше като на дружелюбен чичо, но очите му в месестите си кухини гледаха интелигентно и изпитателно. Щеше да прилича на актьор, който винаги получава роли на полицаи в клиширани филми за Юга като „Гордо изправен“, ако не беше чернокож. И още нещо: поставена в рамка диплома от Националната академия на ФБР в Куонтико висеше на стената до официалния портрет на президента Тръмп. С подобен документ човек не можеше да се сдобие, като изкара дистанционен курс.

– Добре, да започваме – каза шериф Джон и се облегна в стола. – Не разполагам с много време. Марсела никак не обича да закъснявам за вечеря. Освен ако не възникне кризисна ситуация, естествено.

– Разбрано.

– Да говорим по същество. Защо напуснахте полицията в Сарасота и какво ви води насам? През Южна Каролина не минават много натоварени пътни артерии, а Дюпрей е далеч дори и от тях.

Ашуърт едва ли щеше да се обади в Сарасота тази вечер, но непременно щеше да го направи на сутринта, затова нямаше смисъл да увърта. Не че му се искаше. Ако не го вземеха на работа като нощен пазач, щеше да пренощува в Дюпрей и утре сутрин да продължи поетапното си пътуване към Ню Йорк, пътешествие, с което сега осъзнаваше, че си е дал така необходимата почивка между случилото се един ден в края на миналата година в мол „Уестфийлд“ в Сарасота и онова, което му предстоеше в бъдеще. Освен това по принцип беше по-добре да си честен, било то и само защото лъжите – особено във времена, когато почти всякаква информация беше достъпна за всеки с клавиатура и интернет връзка – неизбежно застигаха лъжеца.

– Дадоха ми възможност да избирам между доброволно напускане и уволнение. Никой не беше доволен, най-малко аз – харесвах си работата и Мексиканския залив, – но това беше най-разумното решение. Така получих малко пари, далеч не пълната пенсия, но по-добре от нищо. Разделих ги с бившата си съпруга.

– Каква беше причината? Но я обяснете накратко, за да се прибера преди вечерята ми да е изстинала.

– Няма да отнеме много време. Един ден миналия ноември, в края на дежурството си, се отбих в мол „Уестфийлд“, за да си купя обувки. Щях да ходя на сватба. И все още бях с униформа...

– Така.

– Излизах от магазина за обувки, когато една жена дотича и заяви, че някакъв тийнейджър размахвал пистолет пред киното. Хукнах веднага нататък.

– Извадихте ли оръжието си?

– Не, сър, не и в този момент. Хлапето с пистолета беше на четиринайсетина години и се виждаше ясно, че е или пияно, или надрусано. Повалило беше на земята друго момче и го риташе. Беше насочило пистолета към него.

– Прилича ми на случая в Кливланд с полицая, застрелял чернокожото момче, което размахвало пистолет играчка.

– Точно това ми мина през ум, когато приближих, но полицаят, застрелял Тамир Райе, се кълнеше, че помислил пистолета за истински. На мен ми се стори, че пистолетът в ръцете на момчето не е истински, но не бях напълно убеден. Навярно се досещате защо.

Шериф Джон Ашуърт, изглежда, беше забравил за вечерята си.

– Защото извършителят го е бил насочил към поваленото на земята момче. Няма смисъл да насочваш фалшиво оръжие към някого. Освен, може би, ако детето на земята не е знаело, че е фалшиво.

– По-късно извършителят заяви, че само е размахвал пистолета, а не е заплашвал другото момче с него. Викаше: „Мой си е, копеле мръсно, не ми пипай нещата“. Аз видях сценката по съвсем различен начин. Изглеждаше ми, че го заплашва. Извиках му да хвърли оръжието и да вдигне ръце. Той или не ме чу, или не ми обърна внимание. Просто продължи да рита другото момче с насочен към него пистолет. Или с размахан пистолет, ако това е правел. Във всеки случай аз извадих моя пистолет. – Тим замълча за миг. – Едва ли е от значение, но и двете момчета бяха бели.