Стивен Кинг - Институтът

– Да, госпожо. Тръгнал съм към Ню Йорк.

– Мога да ви закарам до Южна Каролина – не много навътре в онзи щат на невежи, но все пак донякъде – ако и вие ми помогнете малко в замяна. Едната ръка мие другата, ако ме разбирате.

– Вие ще ме почешете по гърба, а аз ще почеша вашия – отвърна Тим с усмивка.

– Никой никого няма да чеше, но можете да се качите.

Тим се качи в колата. Жената се казваше Марджъри Келърман и беше директорка на библиотеката в Брънзуик. Освен това членуваше в някаква организация на име Югоизточна библиотекарска асоциация, която по думите ѝ останала без пари, защото:

– Тръмп и шайката му спряха финансирането. Разбират от култура колкото свиня от кладенчова вода.

След стотина километра в посока север, още в границите на щата Джорджия, тя спря пред схлупена малка библиотека в градче на име Пулър. Тим свали кашоните с книги и ги занесе вътре. Изнесе други десетина кашона и ги натовари във волвото. Марджъри Келърман му обясни, че те са предназначени за Градската библиотека в Йемаси на още седемдесет километра на север в Южна Каролина. Но малко след като подминаха Хардивил се наложи да спрат. Коли и камиони се бяха струпали и в двете ленти, а други бързо образуваха опашка зад тях.

– Ох, колко ги мразя тези задръствания – каза Марджъри, – но в Южна Каролина стават непрекъснато, защото са твърде стиснати и не разширяват магистралата. Някъде напред е станала катастрофа и само с двете ленти няма минаване. Ще вися тук часове. Господин Джеймисън, освободен сте от по-нататъшните си задължения. На ваше място бих слязла от автомобила, бих отишла до изхода за Хардивил и бих опитала късмета си на магистрала 17.

– А как ще се справите с всички тези кашони?

– О, ще намеря друг здрав мъжага да ми помогне с разтоварването – усмихна му се тя. – Да ви призная, когато ви видях да стоите край пътя в този пек, реших да поживея опасно.

– Сигурна ли сте? – Задръстването го караше да изпитва клаустрофобия. Точно както се бе почувствал като хванат в капан в самолета. – В противен случай ще остана. Не е като да бързам за някъде.

– Сигурна съм – отвърна тя. – Приятно ми беше да се запознаем, господин Джеймисън.

– И на мен, госпожо Келърман.

– Нуждаете ли се от финансова помощ? Мога да ви дам десет долара.

Тим се трогна и се изненада – не за първи път – от искрената добрина и щедрост на обикновените хора, особено онези, които не разполагаха с много. Америка все още беше добро място, колкото и някои хора (включително самият той от време на време) да не бяха съгласни с това.

– Не, няма нужда. Благодаря ви все пак.

Стисна ѝ ръка, слезе от колата и се върна в аварийната лента до изхода за Хардивил. След като не успя да спре веднага кола на магистрала 17, измина пеша трите километра до мястото, където магистралата преминаваше в щатско шосе 92. Там видя табела, указваща посоката към град Дюпрей. Вече беше късен следобед и той реши, че е най-добре да намери мотел, в който да пренощува. Несъмнено щеше да е от мизерните, но другият вариант – да спи на открито и да бъде изяден жив от паяци или пък да се приюти в някой фермерски хамбар – му се нравеше още по-малко. И така, пое към Дюпрей.

Дребните случайности понякога се оказват съдбовни.

След час седеше на един камък край тясното шосе и чакаше сякаш безкрайна влакова композиция да отмине, за да пресече пътя. Влакът пътуваше към Дюпрей с достолепните петдесет километра в час: товарни вагони, платформи за автомобили (натоварени предимно с потрошени, а не с нови коли), цистерни, контейнери и гондоли, превозващи Бог знае какви зловредни вещества, които биха могли, в случай че влакът дерайлира, да подпалят боровите гори или да обгазят населението на Дюпрей със смрадливи и дори смъртоносни изпарения. Най-накрая премина оранжев служебен вагон, в който мъж с гащеризон седеше на сгъваем стол, четеше роман и пушеше цигара. Той вдигна очи от книгата и помаха на Тим. Тим му помаха в отговор.

Градчето се намираше на три километра по-нататък, построено около кръстовището на щатско шосе 92 (което в тази си част се казваше Главната улица) с две други улици. Дюпрей, изглежда, беше устоял до голяма степен на нашествието на веригите магазини, превзели по-големите градове. Имаше един сервиз на „Уестърн Ауто“, но той беше затворен и със замазани с боя прозорци. Тим видя супермаркет, дрогерия, смесен магазин, в който продаваха от всичко по малко, и два-три козметични салона. Имаше кино с надпис „ПРОДАВА СЕ/ ДАВА СЕ ПОД НАЕМ“ на козирката и магазин за авточасти, който явно се смяташе за местния център за ценители на класически автомобили, както и ресторант на име „Гостилницата на Бев“. Имаше три църкви, една методистка и две без ясна деноминация, но и трите от типа, обслужващ преродени християни. Едва двайсетина коли и фермерски пикапи бяха спрели тук-там по очертаните паркоместа из търговския район. Тротоарите пустееха.