Стивен Кинг - Институтът

– Аха, аха, не се тревожете за Марси. – Шерифът се приведе напред над голямото си шкембе. Очите му блестяха изпитателно. – Ако сега ви накарам да духнете, господин Джеймисън, какво ще отчете дрегерът?

– Тествайте ме и вижте.

– Едва ли. Струва ми се, че няма нужда. – Шерифът се облегна назад и столът му издаде многострадален стон. – Защо ви е да работите като нощен пазач в затънтено градче като нашето? Заплатата е само сто долара седмично и макар от неделя до четвъртък да е спокойно, в петък и събота вечер става доста напечено. Стриптийз клубът в Пенли затвори миналата година, но в непосредствена близост има няколко бара и кръчми.

– Дядо ми беше нощен пазач в Хибинг, Минесота. Градът, в който израснал Боб Дилан, сещате ли се? Започна работа там, след като се пенсионира от щатската полиция. Заради него като малък исках да стана полицай. Видях обявата и просто си помислих... – Тим сви рамене. Какво всъщност си беше помислил? В общи линии същото, както когато се бе хванал на работа в завода за рециклиране. Нищо особено. Хрумна му, че поне що се отнася до състоянието на духа му, май не се намира в отлична форма.

– Вървите по стъпките на дядо си значи. – Шериф Джон сплете пръсти върху внушителното си шкембе и се взря в Тим с искрящите си изпитателни очи, потънали сред гънки от тлъстини. – За пенсионер ли се смятате? Търсите си някоя спокойна службица, за да си уплътнявате времето? Не сте ли прекалено млад за това?

– Пенсионирах се от полицията, да. Приключих с полицейската работа. Един приятел каза, че може да ме уреди в някоя охранителна фирма в Ню Йорк, а и ми се искаше да сменя обстановката. Но може да не се наложи да ходя чак до Ню Йорк за тази цел. – Предполагаше, че просто иска да пробва нещо различно. Нямаше представа дали ако се хване за нощен пазач, ще постигне това, но пък можеше и да успее.

– Споменахте, че сте разведен.

– Да.

– Имате ли деца?

– Не. Тя искаше, но аз не се чувствах готов.

Шериф Джон огледа молбата на Тим.

– Тук пише, че сте на четирийсет и две. В човечето случаи – не във всички, разбира се, – ако не си готов на тази възраст...

Не довърши мисълта си и зачака като типичен полицай Тим да продължи. Тим обаче също замълча.

– Макар крайната ви цел да е Ню Йорк, господин Джеймисън, в момента просто се скитате. Мога ли да се изразя така?

Тим се замисли и се съгласи, че изразът е уместен.

– Ако ви взема на работа, откъде да знам, че няма да ви щукне отново да тръгнете да скитате след две седмици или месец? Дюпрей не е най-интересното място на света, не е дори най-интересното място в Южна Каролина. Въпросът ми е следният: как да знам, че мога да разчитам на вас?

– Ще се задържа тук. При условие, че сте доволен от работата ми, разбира се. Ако сметнете, че не ме бива, ще ме уволните. В случай че реша да продължа пътуването си, ще ви предупредя достатъчно отрано. Обещавам.

– Само с тази работа няма как да се издържате.

Тим сви рамене.

– Ако се наложи, ще си намеря нещо допълнително. Нима твърдите, че ще съм единственият тук, на когото му се налага да работи на две места, за да свързва двата края? Имам и малко заделени пари на първо време.

Шериф Джон поседя замислен още малко, после стана. Направи го изненадващо пъргаво за толкова пълен мъж.

– Елате утре сутринта, тогава ще видим. Към десет часа.

„Което ще ти даде предостатъчно време да се обадиш в полицейското управление на Сарасота – помисли си Тим – и да видиш дали казвам истината. Както и да установиш дали имам други черни точки в досието“.

Той също стана и протегна ръка. Шериф Джон я стисна силно.

– Къде ще отседнете тази вечер, господин Джеймисън?

– В мотела надолу по улицата, ако има свободни стаи.

– О, при Норбът има цял куп свободни стаи – отвърна шерифът. – А и се съмнявам, че ще се опита да ви продаде трева. Все още имате вид на полицай, поне по мое мнение. Ако пържените манджи не ви създават стомашни проблеми, „Гостилницата на Бев“ работи до седем. Аз лично много обичам дроба им с лук.

– Благодаря. Благодаря и че ме приехте.

– Няма защо. Разговорът беше интересен. А когато се настаните в мотела, кажете на Норбърт, че шериф Джон е заръчал да ви даде някоя от хубавите стаи.

– Непременно.

– Все пак проверете за буболечки преди да си легнете.

– Вече ме посъветваха да го направя – засмя се Тим.

Менюто за вечеря в „Гостилницата на Бев“ включваше пържено пилешко филе, зелен боб и сладкиш с праскови за десерт. Не беше никак зле. Стаята, която му дадоха в мотел „Дюпрей“ обаче беше съвсем различна история. В сравнение с нея стаите, в които Тим беше отсядал по пътя си на север, приличаха на палати. Климатикът на прозореца бръмчеше силно, но не охлаждаше особено. Ръждясалият душ капеше и Тим не успя да намери начин да го спре. (Най-накрая разстла отдолу кърпа, за да приглуши звука.) Абажурът на нощната лампа беше прогорен на няколко места. Единствената картина в стаята – обезпокоителна сцена на кораб с екипаж, съставен изцяло от захилени чернокожи мъже с кръвожаден вид – висеше килната на една страна. Тим я оправи, но картината отново се изкриви.