Стивен Кинг - Институтът

„Съжалявам, но не чета такива книги“ – отвърна той, като тогава никой от двама ни не знаеше, че впоследствие ще прочете всичко, което напиша, обикновено под формата на ръкопис, а често и чернови на недовършени произведения. Освен жена ми той е единственият, който виждаше историите ми преди да добият вид, достоен за официално представяне.

Започнах да му задавам въпроси, първоначално по медицински теми. Именно Ръс ми обясни как грипът се мени от година на година и прави всяка нова ваксина безсилна (във връзка със „Сблъсък“). Той ми даде списък с упражнения, които предотвратяват атрофията на мускулите при пациенти в кома (за „Мъртвата зона“). Той търпеливо ми обясни как животните се заразяват с бяс и как се развива болестта (за „Куджо“).

Сътрудничеството ни постепенно се разшири и когато той се пенсионира, стана мой помощник в проучванията на пълен работен ден. Заедно посетихме Тексаското училищно книгохранилище за „11/22/63“ – книга, която буквално нямаше да напиша, ако не беше той – и докато аз попивах атмосферата на сградата (търсех призраци... и ги откривах), Ръс правеше снимки и взимаше мерки. Когато отидохме в Тексаския театър, където заловили Лий Харви Осуалд, именно Ръс попита какво са давали в онзи ден (двойна прожекция на „Боен вик“ и „Войната е ад“).

За „Под купола“ той събра огромна информация за миниатюрната екосистема, която се опитвах да създам – от капацитета на електрогенераторите до трайността на хранителните запаси, но онова, с което най-много се гордееше, дойде, когато го попитах дали би могъл да измисли някакъв начин да осигуря въздух за героите – нещо като кислородни бутилки, които да изкарат около пет минути. Нужно ми беше за кулминацията на книгата, а нищо не ми хрумваше. Не хрумваше и на Ръс, докато един ден не попаднал в задръстване и не огледал хубавичко колите около себе си.

– Гуми – каза ми той. – Автомобилните гуми са пълни с въздух. Сигурно е застоял и отвратителен на вкус, но става за дишане.

И така, скъпи читатели, използвах гумите.

Ръс е оставил своите отпечатъци върху цялата книга, която току-що прочетохте, от тестовете за МНФ при новородените (да, наистина ги правят, макар да съм добавил малко художествена измислица) до начина, по който може да се получи отровен газ при смесването на обикновени домакински препарати (не опитвайте това вкъщи, деца). Той прегледа всеки ред от текста и всеки факт, като ми помогна да постигна обичайната си цел: да накарам невъзможното да изглежда достоверно. Той беше едър, рус и широкоплещест, обичаше шегите и бирата и да изстрелва ракети на Четвърти юли. Отгледа две прекрасни дъщери и беше неотлъчно до жена си при последното ѝ дълго боледуване. Работехме заедно, но той беше и мой приятел. Пасвахме си чудесно. Никога не сме се карали.

Ръс почина от бъбречна недостатъчност през есента на 2018 г. и адски ми липсва. Когато се нуждая от информация, разбира се (напоследък за асансьори и айфони от първо поколение), но много по-често когато забравя, че си е отишъл и си казвам: „Трябва да се обадя на Ръс или да му напиша имейл, за да го видя как е“. Посветих тази книга на внуците си, защото в нея се разказва предимно за деца, но сега, когато я приключвам, си мисля за Ръс. Много е трудно да се разделиш със стар приятел.

Липсваш ми, приятелю.

Преди да приключа, верни читателю, бих искал да благодаря на обичайните заподозрени: на агента ми Чък Верил; на Крис Лотс, който отговаря за правата на книгите ми в чужбина и е изнамерил десет различни начина, по които да ме пита: „Разбираш ли ме?“; на Ранд Холстън, който се занимава с правата за екранизация на творбите ми (напоследък е доста зает); и на Кейти Монахан, която отговаря за рекламата в „Скрибнър“. Огромно благодаря на Нан Греъм, която редактира книга, пълна с плетеница от сюжетни линии, паралелни истории и десетки герои. Тя направи книгата по-добра. Искам да благодаря и на Марша Дефилипо, Джули Югли и Барбара Макинтайър, които приемат телефонните обаждания, уговарят срещите и ми осигуряват онези жизненоважни часове, в които пиша всеки ден.

И накрая, но не на последно място, благодаря на децата си – Наоми, Джо и Оуен – и на съпругата си. Ако мога да заема една реплика от Джордж Р. Р. Мартин, тя е моето слънце и звезди.

17 февруари 2019

Джон Кенеди (президент) и Робърт Кенеди, кандидат за президент, и двамата убити – Б. пр.