Стивен Кинг - Институтът

издухан от вятър, който никой от тях не усещаше.

Люк се усмихна и си помисли, че дори Джордж нямаше да се справи толкова прецизно.

– Май трябваше да се отървем окончателно от него – заяви делово Ани. – В края на двора има предостатъчно място за един труп. Люк въздъхна и поклати глава.

– Има и други. Той е само техният говорител.

– Освен това тогава щяхме да постъпим като тях – отбеляза Калиша.

– Все пак – рече замечтано Ники. Не каза нищо повече, но Тим нямаше нужда да чете мисли, за да разбере мисълта му докрай: „Щеше да е хубаво“.

Тим очакваше Уенди да се прибере от Колумбия за вечеря, но тя се обади и каза, че трябва да пренощува там. Поредната среща за бъдещето на полицията в окръг Феърли беше планирана за следващата сутрин.

– Боже, няма ли да приключат скоро? – попита Тим.

– Почти съм сигурна, че тази ще е последната. Положението е сложно, както знаеш, а бюрокрацията само го усложнява още повече. При вас всичко наред ли е?

– Да – отвърна Тим с надеждата, че е прав.

За вечеря свари голяма тенджера спагети; Люк забърка набързо сос болонезе; Калиша и Ники направиха със съвместни усилия салата. Ани беше изчезнала, както правеше често.

Нахраниха се. Поговориха си, смяха се. После, когато Тим извади замразената торта от хладилника и я вдигна високо като сервитьор в оперета, видя, че Калиша плаче. Ник и Люк я бяха прегърнали, но не я успокояваха с думи (поне с думи, които Тим да можеше да чуе). Изглеждаха замислени, вглъбени. Бяха с нея, но вероятно не изцяло; сигурно мислеха и за собствените си грижи.

Тим остави тортата.

– Какво има, К? Те сигурно знаят, но аз не знам. Би ли ми казала?

– Ами ако той е прав? Ако онзи мъж е прав, а Люк греши? Ами ако светът свърши след три години... или три месеца... защото не го пазим?

– Не греша – каза Люк. – Те имат математици, но аз съм по-добър от тях. Не се хваля, просто казвам истината. А думите му за мен, че просто вярвам в онова, в което ми се иска да вярвам? Същото важи и за тях. Не могат да понесат мисълта, че грешат.

– Но не си сигурен! – извика тя. – Чувам ти мислите, Люки, не си съвсем сигурен!

Люк не отрече, просто сведе очи към чинията си.

Калиша погледна Тим.

– Ами ако поне за това са прави? Тогава ние ще сме виновни!

Тим се поколеба. Не искаше следващите му думи да определят начина, по който това момиче ще живее занапред, не желаеше да поеме тази отговорност, но се страхуваше, че ще се наложи. Момчетата също слушаха. Слушаха и чакаха. Тим нямаше свръхестествени сили, но имаше друга сила: авторитет на възрастния. Децата искаха той да им каже, че под леглата им не се крият чудовища.

– Не си виновна ти. Никой от вас не е виновен. Онзи мъж не дойде тук, за да ви предупреди да си мълчите, а за да ви отрови живота. Не му позволявай да го направи, Калиша. Не му позволявайте и вие, момчета. На нас хората ни е заложено да правим най-вече едно, а вие, деца, го направихте.

Протегна ръце и избърса сълзите от бузите на Калиша.

– Вие оцеляхте. Използвахте силата на обичта и умовете си и оцеляхте. А сега да хапнем торта.

В петък дойде ред на Ник да си тръгне.

Тим и Уенди стояха с Люк и гледаха как Ники и Калиша се отдалечават по пътя прегърнати. Уенди щеше да го закара до автогарата в Брънзуик, но тримата на хълма разбираха, че двамата с Калиша се нуждаят – и заслужават – от малко време насаме. Да се сбогуват.

– Да преговорим отново – беше казал Тим един час по-рано, след обяд, от който Ники и Калиша почти не вкусиха. Тим и Ники излязоха на задните стълби, докато Люк и Калиша миеха малкото мръсни чинии.

– Няма нужда – каза Ники. – Знам всичко наизуст. Наистина.

– Въпреки това – каза Тим. – Важно е. От Брънзуик до Чикаго, нали?

– Да. Автобусът тръгва в седем и петнайсет довечера.

– С кого ще говориш в автобуса?

– С никого. Няма да привличам внимание.

– А когато пристигнеш?

– Ще се обадя на чичо Фред от Военноморския кей. Защото там са ме оставили похитителите. Същото място, на което са оставили Джордж и Хелън.

– Но ти няма как да знаеш това.

– Да, няма.

– Познаваш ли Джордж и Хелън?

– Никога не съм чувал за тях.

– Кой те е отвлякъл?

– Не знам.

– Какво искаха?

– Не знам. Пълна загадка. Не ме малтретираха, не ми задаваха въпроси, не съм чул други деца, нищо не знам. Когато полицаите ме разпитат, няма да казвам нищо повече.

– Точно така.

– Накрая полицаите ще се откажат, а аз ще замина за Невада и ще живея дълго и щастливо с леля, чичо и Боби. – Боби беше братът на Ник, останал да преспи у приятел в нощта, когато бяха отвлекли Ник.