Стивен Кинг - Институтът

– Останали са само няколко. Посмачкани са и сигурно са поизсъхнали, но...

Люк се разплака. Този път Калиша го прегърна.

– Недей, миличък – каза тя. – Моля те, недей да плачеш. Сърцето ми ли искаш да разбиеш?

След като Калиша и Уенди потеглиха, Тим попита Люк дали иска да играят шах. Момчето поклати глава.

– Мисля да изляза навън и да поседя под ей онова голямото дърво. Чувствам се празен отвътре. Никога не съм изпитвал такава празнота.

Тим кимна.

– Отново ще се запълни. Повярвай ми.

– Явно ще трябва да приема думите ти на доверие. Тим, мислиш ли, че ще им се наложи да използват ключовете?

– Не.

Ключовете бяха за сейф в банка в Чарлстън. В него се намираше онова, което Морийн Алвърсън беше дала на Люк. Ако нещо се случеше на децата, които бяха напуснали фермата Катауба – или на Люк, Уенди или Тим, – някой от тях щеше да отиде в Чарлстън и да отвори сейфа. Може би всички щяха да отидат, ако запазеха поне частица от връзката, изградена в Института.

– Някой дали ще повярва на видеозаписа?

– Ани със сигурност ще повярва. – Тим се усмихна. – Тя вярва в призраци, извънземни, обладани от демони, в каквото ти хрумне. Люк не се усмихна.

– Да, но тя е малко... знаеш, не съвсем наред. Макар че е по-добре, откакто се вижда редовно с господин Дентън.

Тим повдигна учудено вежди.

– Барабанчика ли? Да не искаш да кажеш, че са гаджета?

– Предполагам, ако същата дума важи за стари хора.

– Мислите ѝ ли прочете?

Люк се поусмихна.

– Не. Отново се върнах към местенето на подноси за пица и прелистването на страници. Ани ми каза. – Замисли се. – Едва ли ще възрази, че съм ти казал. Тя не ме закле да пазя тайна.

– Проклет да съм. А що се отнася до флашката... нали знаеш как може да дръпнеш един висящ конец и да разплетеш цял пуловер? Мисля, че с нея е същото. На записа се виждат деца, чиито близки ще ги познаят. Много деца. Това ще наложи започването на разследване и всяка надежда, която има организацията на фъфлещия, че ще поднови проекта си, ще изхвърчи през прозореца.

– Мисля, че и бездруго не биха могли да започнат отначало. Фъфлещият може и да си го въобразява, но само защото така му се иска. Светът се е променил много от петдесетте насам. Виж, аз ще... – Той махна неопределено към градината.

– Разбира се, върви.

Люк тръгна, но не толкова вървеше, колкото се мъкнеше с наведена глава.

Тим за малко да го остави, но размисли. Хвана го за рамото. Когато момчето се обърна, го прегърна. Прегръщал беше Ники – прегръщал ги беше всичките, понякога след като се събудеха от кошмар, – но тази прегръдка означаваше повече. Тази прегръдка означаваше всичко, поне за Тим. Искаше да каже на Люк, че е смел, че може би е най-смелото момче на света, като се изключат децата от приключенските романи. Искаше да му каже, че е силен и порядъчен и че родителите му биха се гордели с него. Искаше да му каже, че го обича. Но нямаше думи, с които да го изрази, а може би и не се нуждаеше от тях. Нито от телепатия.

Понякога една прегръдка има същата сила като телепатията.

Навън, между задните стълби и градината, растеше стар дъб. Люк Елис – родом от Минеаполис, Минесота, обичан някога от Хърб и Айлин Елис, някогашен приятел на Морийн Алвърсън, Калиша Бенсън, Ник Уилхолм и Джордж Айлс – седна под него. Опря лакти на коленете си и погледна към хълмовете, които полицай Уенди наричаше Ролъркоустър Хилс.

„Бях приятел и на Ейвъри – помисли си той. – Ейвъри всъщност ги спаси. Ако в случая има герой, то това не съм аз. Героят е Ейвстър“.

Извади смачканата цигарена кутия от джоба си и извади една цигара. Спомни си за първия път, когато бе видял Калиша, седнала на пода с такава цигара в уста. „Искаш ли? – попитала го бе тя. – Малко захар ще те ободри. На мен винаги ми помага“.

– Как мислиш, Ейвстър? Ще ме ободри ли?

Цигарата го ободри, макар да не знаеше защо: определено нямаше научни доказателства по въпроса. Погледна в кутията и видя, че са останали още две-три цигари. Можеше да ги изяде сега, но май щеше да е по-добре да изчака.

По-добре да си ги запази за после.

23 септември 2018

Ако ми позволиш, верни читателю, бих искал да кажа няколко думи за Ръс Дор.

Запознах се с него преди повече от четирийсет години – доста повече – в град Бриджтън, Мейн, където той беше единственият фелдшер в малката клиника с трима лекари. Грижеше се за по-леките здравословни проблеми на семейството ми – от хранителни разстройства до ушните инфекции на децата. Шеговито разправяше, че високата температура се сваля с бистри течности – „само джин и водка“. Той ме попита с какво си изкарвам хляба и аз му казах, че пиша романи и разкази, предимно страшни истории за свръхестествени явления, вампири и най-различни други чудовища.