Стивен Кинг - Институтът

Благодарение на един от полицаите на половин работен ден Тим успя да си намери прилично жилище. Джордж Бъркет сподели, че майка му има малък обзаведен апартамент над гаража и би му го дала под наем евтино, ако е заинтересован.

– Само с две стаи е, но е хубав. Брат ми живя там няколко години, преди да замине за Флорида. Хвана се на работа в увеселителния парк на „Юнивърсъл“ в Орландо. Изкарва добри пари.

– Браво на него.

– Да, само дето цените във Флорида са... направо астрономически. Трябва обаче да те предупредя, Тим, че ако вземеш апартамента, няма да можеш да слушаш силно музика късно вечер. Мама не обича музика. Не търпеше дори Флойд да свири на банджо, а той беше направо жесток. Здраво се караха по този въпрос.

– Джордж, аз рядко ще съм си вкъщи късно вечер.

При тези думи полицай Бъркет – двайсет и пет годишен, добродушен и лъчезарен, необременен от природна интелигентност – грейна.

– Вярно, забравих. Както и да е, има и климатик. Не е кой знае какво, но охлажда апартамента достатъчно, че да се спи вътре, Флойд поне така твърдеше. Е, искаш ли да го огледаш?

Тим отиде на оглед и макар от климатика да нямаше кой знае каква полза, леглото беше удобно, дневната беше уютна, а душът не капеше. Кухнята се състоеше от микровълнова фурна и котлон, но Тим се хранеше основно в „Гостилницата на Бев“, тъй че това не беше проблем. А и по-нисък наем едва ли можеше да намери: седемдесет долара седмично. Джордж описваше майка си като истинско страшилище, но госпожа Бъркет се оказа добра старица с толкова провлачен южняшки говор, че Тим разбираше едва половината от думите ѝ. Понякога тя му оставяше царевичен хляб или парче сладкиш, увити в амбалажна хартия, пред вратата. Все едно имаше за хазяйка вълшебна фея от Юга.

Норбърт Холистър, собственикът на мотела, с лице като на плъх, се оказа прав за складовете: все не им достигаха работници и непрекъснато наемаха нови. Тим предполагаше, че в градчета, където основната работа беше физическа и възнаградена с минимално допустимата от закона надница (в Южна Каролина тя беше седем долара и двайсет и пет цента на час), текучеството е нещо напълно нормално. Срещна се с началника, Вал Джарет, който се съгласи да го наеме за по три часа на ден от осем сутринта.

Така Тим имаше възможност да се изкъпе и да закусва след края на смяната си като нощен пазач. Тъй че в добавка към нощните си задължения той отново се озова на работа, където да товари и разтоварва.

„Такъв е животът – каза си. – Такъв е животът. А и е само временно“.

Постепенно Тим свикна с новото си спокойно ежедневие в малкото южно градче. Нямаше намерение да остава в Дюпрей до края на живота си, но му се струваше, че ще се задържи тук до Коледа (и навярно ще украси мъничка изкуствена елха в мъничкия си апартамент над гаража), може би дори до следващото лято. Градът определено не беше оазис на културата и той разбираше защо младежите нямат търпение да избягат от монотонната скука, но ѝ се наслаждаваше. Осъзнаваше, че след известно време ще му омръзне, но засега му допадаше.

Ставаше в шест вечерта; вечеряше при Бев, понякога сам, друг път с някой от полицаите; обикаляше центъра на града през следващите седем часа; закусваше при Бев; караше мотокар в складовете до единайсет часа; обядваше сандвич и кока-кола или студен чай на сянка в железопътното депо; прибираше се в апартамента на госпожа Бъркет; спеше до шест вечерта. В почивните си дни понякога спеше непробудно по дванайсет часа. Прочете куп адвокатски трилъри на Джон Гришам и цялата поредица „Песен за огън и лед“. Голям фен беше на Тирион Ланистър. Знаеше, че има и телевизионен сериал по книгите на Мартин, но не изпитваше желание да го гледа: въображението му рисуваше драконите достатъчно ярко.

Като полицай се беше запознал отблизо с нощното лице на Сарасота, различно от слънчевите ваканционни дни на плажа, колкото господин Хайд от доктор Джекил. Нощна Сарасота беше често отвратителна, а понякога направо опасна, и макар Тим никога да не се бе принизявал дотолкова, че да използва отблъскващия жаргон на ченгетата за мъртви наркомани и пребити проститутки – НПХ, няма пострадали хора, – десет години в полицията го бяха превърнали в циник. Понякога носеше този цинизъм у дома (по-скоро често, ако трябваше да е честен) и той се бе превърнал в част от отровата, съсипала брака му. Вероятно на това се дължеше и нежеланието му да има деца. По света имаше толкова много злини. Прекалено много неща можеха да се объркат. Алигатор на игрището за голф беше най-малкият проблем.